Въображението е оръжие, с което пишещият човек се сражава в битката за читателско внимание и одобрение. Но ако си силен и истинен в думите си, какъвто е Алекс Цонков, то тази битка не е въпрос на его, а на желание да подариш на читателите си още един начин да изживеят безкрайно много животи и да пътуват в невидени още реалности. Играта е такава. Четящият човек живее истински. Пишещият също.
Homo sapiens всъщност е Homo ludens. Играе ли ви се? Играта продължава… Както и животът, с тези страници.
Мира Папо мъдро ни казва, че ние, човеците, дарени с копнеж по красотата и със способността да правим добро, умираме само от несбъднати мечти. И от липса на обич, бих добавила. Ето това е най-големият грях, който хората допускат – да не дадеш обич, да отхвърлиш обич, да убиеш обич. Мисля, че точно това идва да ни каже „Петте спирки на сърцето“ – на всяка житейска спирка, която ни е дадена да достигнем, нека бъдем сигурни, че обичта е с нас, че не сме я изгубили в този живот. А и в другия.
Сборникът „Дойдох да ви прегърна. Балканска мешавица“ намира деликатна емоционална нишка към различни типове умствена нагласа, валидизира любовта като извечно спасение за индивида и за общността. С интересните си истории книгата отдава почит и на събития и образи от българската национална памет и за пореден път свидетелства за проникновеността и чувствителността на Весела Люцканова – писател с исторически познания и неизменен талант да разказва така сърдечно и заразително, че да не можем да оставим сборника, докато не затворим и последната страница. А след това да установим, че сме започнали свой диалог с любим герой или сме се разпознали като персонажи от вълнуващите ѝ истории.
Една книга, разказваща за древен град, в който се продават красиви дози любов… като в магазинче за надежда. Град, в който фенерите се борят с мрака, с помощта на същата тази любов, която свети в тъмното и го побеждава. И там не е чудно никому, ако внезапно види въжеиграч високо над градския площад, призрачна къща за снимки или красиво танцуващо момиченце и стар музикант с флейта.
Колко би ми се искало да не бях чел тази книга, да не бях се смял с автора, да не бях си спомнял заедно с него и заради него. Но не всичко в живота протича праволинейно, не всяка стъпка води към успех, не всеки въпрос носи отговор. За това разказва Димитър Пенчев между кориците на своята последна книга „От дузпа в тъч“. За разочарованията по теми, на които така и не успяваме да сложим точка и в наши дни, за приетите от нас лъжи във всеки един от дните ни, за диалозите с въображаеми събеседници, които провеждаме по-често, отколкото с близките си.
