„Невидимо синьо“ е едно невероятно пътуване през невидимите полета на човешкото съществуване, разказ за човешките отношения откъм невидимата им страна, през дълбоко личното, премълчаното, неузнатото, невидяното. Книга, която задава въпроса как и защо се вкаменяват сърцата на хората и защо животът може да бъде разгледан като процес на превръщане в камък. И наистина ли естественото състояние на човека се оказва… самотата.
„Гнезда до поискване“ е книга за състоянието на духа, за колизиите и катарзиса, за оцеляването на човешкото в едно усойно време. Тук има архетипна истина, която стои извън модата, има изпреварващо сетивно познание, което се докосва до надвременното и мистичното. Между секирата, която свети в просъхналото семе, и кехлибарената капка на есенното сладко, поетът със стоическа мъдрост търси приюта на смирението, където да запълни пукнатините на собствената си идентичност, да намери терапия за паметта.
~~~
Произведението е създадено с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Творчески проекти в областта на литературата“, 2025.
„Деца“ е книга за онези малки човешки същества, които животът е принудил да пораснат твърде рано. С дълбока емпатия и болезнена честност Мариана Пенчева разказва истории за уязвимостта, надеждата и правото на обич.
~~~
Изданието е осъществено с подкрепата на Българско Национално Радио.
~ Книгата на Благовеста Манева-Слейман представлява част от напоследък буйния поток мемоарна проза, заляла литературата ни. Което изобщо не смятам за недостатък, напротив – българите може би най-сетне разбрахме, че трябва внимателно и фино да се отнасяме към миналото си без патриотарски изхвърляния, но и без чувство за малоценност. Българското минало е такова, каквото е – понякога извикващо гордост, друг път съжаление. Книгата на Благовеста Манева-Слейман е точно от такъв порядък: написана талантливо, с богато владеене на езика, тя разказва за детството на едно дете, което едва открива света, но тъкмо поради това той е така завладяващ, очарователен, прекрасен. Историите, които разказва книгата, са любопитни, интересни, грабващи; не може да се отрече белетристичното майсторство на авторката. Тя знае как да подготви читателя да очаква едно, пък да получи друго, как да повишава напрежението, как да описва интересни и симпатични образи. И в същото време да не спестява неприятни истини и семейни неблагополучия. С един жив език – толкова жив, колкото и миналото ни… ~
Митко Новков, рецензент
С втората си книга, романът „Тунел към изгрева“, Лъчезар Ангелов ни пренася в един виртуозно нарисуван с думи свят, видян през очите на художник, загубил близките си, но срещнал Мойрите, опитващ се да избяга от себе си и да намери отново смисъла на съществуването в безнадеждни автопортрети или в крилете на албатрос. Свят, до който се стига през тунела на живота, който често е непрогледно черен, като дъга, изгубила всичките си цветове, защото вече си ги изживял.
Животът е пътуване, дестинациите са неизброими, а най-важната от тях си ти самият в различните ти роли, възрасти, състояния. Или човекът когото искаш да срещнеш, приятелят, любимият, близкият. Но твърде често улиците са еднопосочни, също както и билетите за бъдещето. И се разминаваме, крачейки в една посока. Или не се срещаме, просто защото вървим рамо до рамо, а не един срещу друг. Не можеш да вървиш срещу същността си, но успешно можеш да се разминеш със себе си, ако не си готов да се познаеш. А може би ние, хората, сме обречени да се разминем точно с онези пристигания, предназначени за нас.