~ Книгата на Благовеста Манева-Слейман представлява част от напоследък буйния поток мемоарна проза, заляла литературата ни. Което изобщо не смятам за недостатък, напротив – българите може би най-сетне разбрахме, че трябва внимателно и фино да се отнасяме към миналото си без патриотарски изхвърляния, но и без чувство за малоценност. Българското минало е такова, каквото е – понякога извикващо гордост, друг път съжаление. Книгата на Благовеста Манева-Слейман е точно от такъв порядък: написана талантливо, с богато владеене на езика, тя разказва за детството на едно дете, което едва открива света, но тъкмо поради това той е така завладяващ, очарователен, прекрасен. Историите, които разказва книгата, са любопитни, интересни, грабващи; не може да се отрече белетристичното майсторство на авторката. Тя знае как да подготви читателя да очаква едно, пък да получи друго, как да повишава напрежението, как да описва интересни и симпатични образи. И в същото време да не спестява неприятни истини и семейни неблагополучия. С един жив език – толкова жив, колкото и миналото ни… ~
Четвъртото издание от Колекция „Наследство“ на Издателство „Библиотека България“ е естествено продължение на безценния труд на д-р Петър Величков в областта на литературната ни история, следваща ценна стъпка в опознаването на големите имена в българската литература. В „Непознатият поет Трифон Кунев“ той осветлява изключително интересната личност на този голям български поет и общественик от гледната точка на сърцето, разчитайки писмата му до неговата любима, украинката Маша Крилова. Интимен зов на една ранена мъжка душа, думи на влюбен поет, които разкриват красотата на мъжа, отдаден на мечтата си за щастие с любимата жена. С тази книга образът на Трифон Кунев бива завършен в своята цялост и заема достойното си място сред онези имена, които градят основите на българската литература.
Ива Спиридонова, редактор
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“, 2023
Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
