Ако можеше да се случи

25.00 лв.

Как да създадеш рок група в първите години на посткомунистическа България?
С новата си книга Христо Петров („Белият терор от 1923-1925 г.“, 2016; „Град на птици“, 2020; „Прасето и художникът“, 2023) разказва как в провинциален град като Плевен това може да се случи. Група ученици без пукнат лев ще опитат и за едни ще бъде само хрумване, за други – нещо повече. Ще търсят инструменти и места за репетиции, ще излизат неподготвени на концерти, ще се карат и сдобряват, докато казармата и студентските години не ги разпръснат.
Страстта към музиката ще ги събере след години, за да разберат, че ако си се научил да работиш, ще можеш да постигнеш резултати и в хобито си.
А какво да направим, когато загубим по пътя някого от нас – да го забравим или да опитаме да запазим най-доброто от него?
Накрая осъзнаваме, че през целия ни живот – и като деца, и като възрастни, ни е нужна подкрепата на най-близките – всички, за които ти си част от сърцето им.

- +
Сподели

Как да създадеш рок група в първите години на посткомунистическа България?
С новата си книга Христо Петров („Белият терор от 1923-1925 г.“, 2016; „Град на птици“, 2020; „Прасето и художникът“, 2023) разказва как в провинциален град като Плевен това може да се случи. Група ученици без пукнат лев ще опитат и за едни ще бъде само хрумване, за други – нещо повече. Ще търсят инструменти и места за репетиции, ще излизат неподготвени на концерти, ще се карат и сдобряват, докато казармата и студентските години не ги разпръснат.
Страстта към музиката ще ги събере след години, за да разберат, че ако си се научил да работиш, ще можеш да постигнеш резултати и в хобито си.
А какво да направим, когато загубим по пътя някого от нас – да го забравим или да опитаме да запазим най-доброто от него?
Накрая осъзнаваме, че през целия ни живот – и като деца, и като възрастни, ни е нужна подкрепата на най-близките – всички, за които ти си част от сърцето им.

Тегло 0.350 kg
Автор

Христо Петров

Брой страници

534

Дизайн

Атанас Илиев – Graph, Фея Ванилия

Година на издаване

2024-05-20

Редактор

Васил Койнарев

Корица

мека

Размер на изданието

145х210

ISBN

978-619-7748-22-2

Художник

Атанас Илиев – Graph

Откъс

„– Свети Петре, хайде, побързай! Искам да видя кой е този невероятен барабанист, когото чувам иззад портите! Да не би да е покойният Бъди Рич?
– О, не, не, това е Господ. Само си мисли, че е Бъди Рич!“

ЧАСТ I
ДЕТ МЕТЪЛ

1.
На 13 юли 1991 г., събота, бе най-якият метъл концерт в Плевен и общо вторият след падането на комунистическия режим. Имаше един по-рано през март същата година, но той бе в зала, озвучаването беше ужасно и групите се брояха на пръстите на едната ръка. Виж, юлският бе друга бира – започна още по светло на площада и групите изпълваха вече пръстите на две ръце. Свиреха на зажаднялата за метъл публика от висока метър и половина сцена, поставена точно пред Мавзолея.
Както си му е редът, в началото се качиха разни разнообразни хардроци. Едните например носеха смешното име „Христос“, а китаристът им със смешната прическа правеше смешни движения, имаше червена риза, която приличаше на плюшена, и червена китара, която също изглеждаше плюшена. Последваха ги траш и дет метъли и накрая даже грайндкори.
Публиката се бе разпростряла като ветрило чак до фонтаните отсреща и се държеше точно като по видеокасетите с двадесетина клипа на западни метъл групи, които от година всеки презаписваше свободно при домашни условия – мяташе пораснали до брадичката коси, качваше се на сцената, носеше се на ръце и крещеше, та се насираше. Въобще преживяването бе брутално яко и – не – абсолютно нищо не му липсваше. Тридесет години напред това впечатление си остана. Третият, четвъртият и всеки следващ концерт поставиха основите на рутината и отнеха първоначалния чар. Така де, през годините е имало няколко „Уудсток“-а, но като кажеш „Уудсток“, всеки знае кой имаш предвид – оня с Джими Хендрикс във фермата на Ясгур през 1969 г. И в Плевен, и на следващите „Уудстоци“, част от групите бяха същите, но накрая усещането не бе същото.
А именно на това „същото“ от втория концерт Дъртия викаше „здрав метъл“ и се мотаеше сред публиката със самочувствие, защото си бе купил черно метълско елече от изкуствена кожа за 60 лв. и не се налагаше да се крие с тъмносиния си анцуг, както бе правил през март по ъглите в залата. Пък и косата му вече стигаше до мекото на ухото.
Все пак, докато се провираше сред останалите ентусиасти, гледаше да стои по-далеч от прекалено енергичните и едрите. Всеки на площада се опитваше да изглежда страшен, а за 180 см върлина на 60 килограма и 15 години, какъвто бе Дъртия, голяма част успяваха да бъдат такива.
Всъщност Дъртия не точно оглеждаше пейзажа с подскачащите и облечени в черно въртоглави „дървета“, а още от светло с едно око издирваше Пърки, с когото бяха в един клас в Езиковата гимназия. Сър, да подчертаем, че става въпрос за английските класове!
Дъртия и Пърки нямаха определена среща, защото, макар да бе единственият свестен метълист от целия випуск, при това с арсенал от доста касети с метъл албуми, този Пърки си бе неизяснен типаж. Категорично ясно бе само, че е от ЦСКА и че поставя Металика над смъртните. По всички останали въпроси от живота, Вселената и всичко останало отговорите му варираха от 0 до 100 в различните седмици.
Така че едва днес в края на часовете се бяха разбрали да гледат заедно концерта, но не и къде първо да се намерят. То от хиленията и подигравките на Пърки, изпаднал предния ден в училище в едно от поредните си дебилни състояния, на Дъртия почти му се отщя да ходи с него, ама карай… Просто нямаше с кого другиго. Отскоро живееше в града и познаваше много малко хора, а пък метълисти – почти никакви. Освен Пърки, да кажем, още двама-трима.
От тях най-добрият му приятел бе Генади, или Гената, от руските класове на Езиковата. Двамата се бяха запознали на един мач няколко месеца по-рано. Гената не играеше, но бе дошъл покрай Васо́то, с когото били съученици в началните класове. Сега Васо́то бе също от английския клас на Дъртия.
Понеже Гената изглеждаше като абсолютен метъл, след мача Дъртия се заговори с него и това бе началото на „едно прекрасно приятелство“, както преди петдесет години бе казал с онзи свой равен и регистриращ очевидното глас Хъмфри Богарт в „Казабланка“. На другия ден Гената беше открил Дъртия по телефона, след като беше разбрал, че номерът му вкъщи бил само двойки и една тройка. Сложил първо тройката отпред, започнал да върти поред и на втория път улучил.
Особено ценно качество на Гената бе дарбата му да намира всякакви касети с метъл албуми, а имаше и двукасетъчен касетофон. Лошото му качество бе, че имаше и дарбата да изчезва някъде с родителите си в ключови моменти, каквато бе точно тази вечер.
Вторите по значение метъл приятели на Дъртия бяха съседите Зари и Милен. Те го бяха „покръстили“ в тежката музика с митовете за маските на Кис, войните в Дийп Пърпъл и мускулите на Фреди Мъркюри, но в последно време отношенията им бяха започнали да се охлаждат покрай споровете кой може да надува по-силно касетофона. Да не говорим също, че те не признаваха български метъл.
И третият бе Мишката, който по време на двуседмичните курсове преди началото на подготвителния клас в гимназията (за луузърите, които не бяха помирисвали дотогава английски) му бе дал да слуша две касети с албуми на Антракс и Криейтър. С него пък съвсем се бяха раздалечили. И как нямаше – онзи първо попадна в съседен клас, а после се намери със стари приятели, с които го даваха „много печено“ по близките кафенета в междучасията.
Естествено, тази вечер почти до половината времетраене на концерта, вече по тъмно, едничкият му останал Пърки го нямаше в центъра на ветрилото срещу сцената. Със сигурност нямаше да го има в по-предните редове, където ненормалниците скачаха с твърде голям ентусиазъм предвид кремъчните плочи на площада. Затова на Дъртия му омръзна да стои на едно място и реши да го търси.
Започна от средата, като преминаваше бавно от единия до другия край по ширина. После отиваше три-четири метра по-назад и започваше нов тегел. Накрая стигна и до фонтаните, където попадна на видимо тридесетгодишни мъже с доста по-дълги коси с бретон. Те гледаха към сцената, люпеха семки, говореха си кротко нещо и се хилеха. До някои от тях стояха лели с дамски чанти през рамо и си подхвърляха тук-там реплики през мъжете. Ясно, тук публиката преминаваше в сеирджийство.
Пораздразнен от тези безсмислени затруднения, Дъртия се обърна пак към сцената и забеляза, че вляво, под дърветата пред Часовника на Кметството, също има хора. Реши да тръгне натам, въпреки че Пърки едва ли би застанал под такъв неудобен ъгъл.
Пърки обаче стоеше точно там и то с гръб към сцената. До него бършеше потта си якичък русоляв селски левент с бяла фланелка, май с година-две по-голям и с три сантиметра по-висок от средноръстовия Пърки. На Дъртия веднага му стана леко неприятен, защото с тази фланелка бе точно толкова подходящ за метъл концерт, колкото войник по розови прашки на бойното поле.
– Ооо, кво става бе, глупав?
Ей точно поради такива глупави обръщения Дъртия се дразнеше много, колкото и Пърки да бе свестен и сериозен, когато успяваше да излезе от дебилното си състояние. Точно състояние, не настроение, защото Пърки го владееше и ако решеше, можеше да превключи на нормално общуване.
– Какво – не мога да те намеря! Що си се скрил чак тук?
Пърки не запознаваше хората. Започваше да говори и от другите зависеше дали ще поемат инициатива да си разменят реплики. С момчетата почти винаги ставаше, с момичетата – почти никога. Затова често пъти момичетата около него, рядък брой впрочем, оставаха безмълвни през цялата вечер.
Сега селското бичѐ отговори вместо него:
– Бе ние досега бяхме отпред, ама дойдохме тук, че се изпо́тих.
Дъртия се почувства неудобно, въпреки че не познаваше никого наоколо. Какъв е този глас? Кой на тези години говори така? Бичѐто хъхреше като хрущящо настъргано стъкло. Отгоре на това и почти си извика думите, явно силният звук пред сцената още го държеше. С прорасналата разрошена коса, лицето като от селския кър и раздърпаните си дрехи вече не само изглеждаше, но и звучеше пияно и пропаднало. Дъртия категорично реши, че не иска да има нищо общо с него.
Селският левент подаде ръка:
– Виктор.
Груба, оръфана ръка. Дъртия я пое и я пусна бързо. Тук Пърки каза… Ха-ха, какво само каза:
– Ти пък, кой те знае така?
И се обърна към Дъртия:
– Викай му „Цаки“.
– „Цаки“ пък откъде?
– Щото носи очила.
Левентът не носеше очила.
– Преди носех.
Ясно, оттогава само прякорът си носеше.
– Аха, и заедно ли сте дошли?
– Къщата ми е до блока му – каза Цаки.
Този глас бе ужасен, целият левент, който, изглежда, бе приятел от детинство на Пърки, бе ужасен.
Дъртия пак се обърна към Пърки и посочи с глава към сцената:
– И как е отпред?
– Той да ти каже.
Цаки разказа, че бил в погото и излязъл преди минута.
– Какво „поло“?
– Пого… Тия бе, дето скачат от сцената. Нали така му се вика.
Дъртия продължаваше да се смайва:
– И защо си бил там?
– Е, щото ми харесва. Нали съм пънкар.
Дъртия не искаше повече да стои под Часовника.
– Тук не се чува добре. Дайте да отидем към сцената.
– Що бе, виж кво е яко тук встрани.
Естествено, Пърки не мислеше точно това, но трябваше да каже нещо насреща. По-скоро остана с Цаки, който продължаваше да се бърше с фланелката и не изглеждаше особено заинтересуван от качеството на звука.
– Добре, оставям ви. Утре ще се чуем.
Дъртия махна пренебрежително с ръка, обърна им гръб и се отправи обратно към сцената.
Остави ги точно навреме, защото с приближаването започна да различава нещо много хубаво, някакъв много разбираем и добре измислен дет, със зловещи и хващащи мелодии, подобни на мелодиите в албума, с който бе открил този стил – излезлия наскоро „Spiritual Healing“ на Дет.
Ей такава музика искаше да слуша той и тази вечер това бе първата група, която истински му хареса. Кои бяха те? Хвана го яд, защото сигурно си бяха казали името, докато Дъртия наблюдаваше потния пънкар Цаки да се бърше с бялата фланелка.
Навлезе в сгъстяващата се тълпа и се приближи, доколкото можеше. Китаристите бяха трима – две китари и бас. Изглеждаха яко с дългата си до под ушите коса, свиреха яко, движеха се яко, а вокалът ръмжеше точно както трябваше – с дълбоко дет метъл клокочене.
Обаче къде бе той? Всичко се виждаше съвсем ясно, но самостоятелен вокал нямаше и никой от китаристите не пееше. Само барабаните не се виждаха, защото потъваха зад китаристите и зад постоянно изскачащите на сцената хора от публиката с желание да се хвърлят обратно в нея.
Дъртия разочаровано помисли, че вокалът е на някакъв запис като естрадна звезда, и мръдна леко встрани, за да види барабаниста как свири.
Точно успя да си намери място, от което да наблюдава барабаните, и видя как пичът зад тях, също с коса до раменете, завъртя глава наляво и вокалът пак загъргори и заклокочи. Ха, оказа се, че той е вокалът! Е, суперяко, това бе нещо нечувано и изглеждаше изключително трудно. Наскоро Пърки му бе дал да слуша една касета с албум на Ноктурнус, които бяха също с вокал барабанист, но онова бе на запис. Съвсем друго бе да се види на живо, и то от плевенчани. Трябваше задължително да разбере кои са и дали имат свои записи.
Яката група изсвири още три песни и слезе от сцената, а след тях се качиха някакви грайндкораджии, които зажужаха и замучаха. Някой от публиката кресна в ухото му: „Де-бре, Дрянка, удрѝ тупаня!“.
При това положение Дъртия реши, че бе видял достатъчно и че трябва да се прибира. Измъкна се назад към Часовника и погледна за Пърки и Цаки, но не ги видя. Голяма работа! Тръгна покрай оградата на Мавзолея и го заобиколи от задната му страна. Имаше да измине тъмната Градска градина и да изкачи почти безкрайния пешеходен булевард „Скобелев“.

.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Ако можеше да се случи“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички