Barista

Откъс

ПРЕДГОВОР

Изречение, предхождащо първото:
Тази книга не е за бързаците и бързочетящите; обаче не знам колко е и за останалите.
И така… Авторът на тази книга ме удостои с честта да напиша няколко встъпителни думи. Но откъде започваш, когато сам не знаеш, кое е началото и кое – краят на самото произведение? Ами… от нищото. Нищото винаги е било добро начало.

Микроразказът е най-подценяваният литературен жанр. И има защо.
Читателят лесно може да бъде подлъган от примамващия му обем, но лесно да се удави в бездната на това, което на пръв поглед изглежда като локва. Минималистичната му форма (обвивка) подмамва всякакви хора да се пробват в този жанр и, нека бъдем честни, болшинството произведения са, меко казано, плачевни.
Но какво наистина представлява микроразказът?
Класическото определение за разказ е, че трябва да може да са прочете наведнъж. Ако следваме тази формулировка, дефиницията за къс разказ, може би, би звучала по следния начин – да може да се изконсумира, заедно със сутрешната чаша кафе.
Самият къс разказ като обем, се разделя на множество други: микроразкази от 50, 100, от 750 думи; стихотворение в проза, моментна проза, винетка, басня, парабола, притча, импресия; а някои дори и с дължина на текста само от едно изречение. Тогава аз си задавам този въпрос, чийто отговор все още не намирам – афоризмът, анекдотът и поговорката също ли са къси разкази? Виждате колко лесно може да се подмамите от наглед малката локва и да нагазите, най-малко до шия, в дълбокото. Осъзнаването е закъсняло, но мигновено и в повечето случаи пагубно. Преди да си стъпил и вече си се удавил.
От цялото сухо изложение досега разбрахме, че микроразказът е парче проза с изключителна краткост, когато се говори за обема му, но какво наистина представлява като произведение?
Нямам си ни най-малка представа. Все пак пиша само предговор, а не научен труд. А относно категоризирането на самата книга, не си падам по такива неща, а и авторът ме помоли, вместо да нищя дали е сборник с микроразкази, колекция или каквото и да е друго животно, да се обръщам към произведението с простото наименование „книжле“. Мисля, че поне това мога да уважа.

Давид Албахари има една лекция, озаглавена „Как да четем къси разкази“, която започва по следния начин: „Изобщо не знам как да четем къси разкази“. И въпреки подвеждащото встъпително изречение, самата лекция по много хубав и сравнително кратък начин излага виждането му за същността на късия разказ. Намерете си я и я прочетете. Ако не за нещо друго, тя ще хвърли повече светлина към това произведение, отколкото всичко, което написах до момента. А и нека бъдем честни, не е ли парадоксално, че брътвежите ми за същността на този жанр надвишават по обем огромна част от микроразказите, поместени в това книжле; а предговорът му тепърва ще набъбва и като нищо в края да се окаже най-дългото нещо? Невъзможно е да не се зачуди човек – а ако още не сте, редно е вече да го направите – кому са нужни купищата теоретични и встъпителни обяснения за запознаване с късия разказ? Нима целият предговор не е една огромна манипулация, за да ви накарам толкова дълго да се вгледате в дадено нещо, без значение дали то съществува или не, и в крайна сметка да го видите? Нещо като фокусите. Отвличам цялото ви внимание, обяснявайки какво необяснимо и свръхестествено животно е микроразказът и вие накрая виждате смисъл във всеки един от тях, без значение от това, че като нищо болшинството от разказите може и да попадат в онзи плачевен кюп на посредствеността. Е, ако е така, изисква се огромен майсторлък, а аз, честно казано, съм адски слаб фокусник.

Аугусто Монтеросо е казал: „Три задраскани реда са по-ценни от един добавен“. Ще си позволя да парафразирам думите му: всички задраскани редове от тази книга, са по-ценни от алтернативата. Майтапът настрана. Но не използвах ли току-що друга манипулация? Ще спра дотук, за да не се оплета изцяло, въпреки че вече го сторих.
Това, което исках да кажа, но не съумях да окомплектовам в няколко думи е, че няма шперц за късия разказ, който да те допусне до необятната му територия.
Може би единственото общо нещо между микроразказите е времето. То със сигурност фигурира във всеки един от тях, по един или друг начин. Но въпреки последователността си, времето е относително измерение.

За да не съм голословен, ще вмъкна едно мое виждане или по-скоро чувство за микроразказа.
Във всеки град или село има едни малки, тесни улички, по които почти никой не минава. Знаеш, че са там, може дори и да си хвърлял бегъл поглед към тях, докато си ги отминавал, колкото да отчетеш, че съществуват, но никога не си се спирал в началото им. Дори в гората, встрани от обособените планински пътеки може да зърнеш някоя едвам доловима, цепеща напряко през шубрака. Но винаги продължаваш по пътя си.
Тези улички и пътеки остават скрити за нормалното, в днешно време страшно забързано ежедневие и мисля, че единственият начин да им обърнете внимание е по време на отпускащи разходки. Само тогава, когато се наслаждавате на света около вас, само тогава може да ги забележите. И веднъж материализирани, загадъчната им сила ще ви накара да прекрачите прага им, поне за едно надзъртане.
Микроразказите са като пукнатини, микроскопични цепнатини в познатия ни свят, които ти позволяват да надзърнеш за миг отвъд, преди отново да изчезнат. Понякога това, което е от другата страна е доловимо не за зрението, а за някое от другите ни сетива.
В уюта и уединението на тези улички и пътеки може да почувстваш тези пукнатини и, ако приемеш и уважиш съществуването им, като нищо може и да забележиш наличието им навсякъде отвъд тесния предел, в който досега са се спотайвали.
Кратки надзъртания, но какви надзъртания само!

Преди да продължим, набързо ще кривна от така или иначе неугледния път, по който криволичим.
Авторът искаше да посвети конкретното книжле на няколко човека, но тъй като официално не познава нито един от тях, преценихме, че няма да е много удачно да поставим имената им в началото и не защото те не го заслужават, напротив, просто защото нямаше да бъде честно от наша страна да използваме имената им като някаква самонадеяна реклама. Затова решихме да вмъкнем самото посвещение някъде измежду редовете на предговора:
„На Антон П., Аугусто, Хорхе Луис, Хулио, Ищван, Етгар, Сандра, Дино, Давид и Даниил, защото ми показаха красотата на краткостта и на Самюъл за любовта към минимализма. На Дейвид и Алехандро, заради другите врати.“
И така, ако още не сте се изгубили, нека продължим.

Мисля, че е редно да напиша и няколко думи за самото книжле.
Първият разказ е написан през юли 2015 година, но подредбата на разказите не следва хронологичния път на написването им. Като цяло, подредба няма. По думите на автора, мястото на всеки разказ е избрано на случаен принцип, без каквато и да е връзка между предходния и следващия го, и всички останали като цяло. Нещо като томбола: бъркаш в бездънната шапка и вадиш случаен заек за ушите. И следващия, и следващия… Поради тази причина самото книжле може да бъде подхванато от която и да е страница, с който и да е разказ, без да изгуби връзката и последователността си, просто защото тя липсва.
Видимо бе от самото заглавие на книжлето, желанието на автора да обвърже произведението с дните на една календарна година, преди обаче така нагло да промени заглавието му, от „Една година“ на текущото безсмислено „Бариста“. И мисля, че тук е най-подходящият момент да вмъкна нещо, което авторът няма да забележи, защото той ме задължи да напиша целия предговор, още преди да ми е дал текущото книжле, а това не е правилно: авторът на тези писания е самозванец, графоман и лъжец; въпреки липсата на оригиналното заглавие, подзаглавието му [триста шейсет и шест глътки] – което също така нагло бе променено от „триста шейсет и шест миниатюри“ – достатъчно добре би подвело читателите, че броят на разказите е същият като броя на дните в годината, а истината е коренно различна; текущото количество не е дори и на една трета от обещания обем. Не разбирам защо авторът така се подигра. Искрено се надявам, въпреки че силно се съмнявам, читателите на този предговор да са устискали дотук, за да разберат какъв мошеник е той. От моя страна, без той да се усети, ще вмъкна още едно подзаглавие. Четете внимателно и си опичайте акъла.
И сега ще продължим със старите писания, въпреки че, естествено, са лишени от смисъл, но както и да е.
Видимо е от самото заглавие желанието на автора да обвърже произведението с дните на една календарна година. Никога не знаеш на какъв ден ще попаднеш: слънчев, дъждовен, мрачен, ветровит, кратък, несвършващ, странен, безоблачен, буреносен, обикновен; възможностите са безкрайни, дори и в рамките на самия ден – колкото и да знаем какво ще се случи, винаги нещо може да ни изненада. Такива са и разказите в книжлето: непостоянни, ръбати, хубави, лоши, дразнещи, грапави, запомнящи се и забравими.

Стъпка встрани.
Без да претендирам за каквото и да е писателско умение, навремето и аз драснах нещо в този жанр. Разказът се казваше „Двулицев“ и гласеше следното: „След продължително умуване върху смисъла на съществуването, Човекът се изправи, обърна кожата си наопаки, върна я обратно, обърна я наопаки отново, върна я обратно и така достатъчно пъти, докато накрая не забрави коя страна, коя е. Не беше от значение, защото установи, че отвън е същата торба с лайна, както и отвътре.“
Без да претендирам и за каквото и да е качество и сравнение с текущите произведения, желанието ми е нагледно да ви покажа как изглежда един къс разказ.
Така, поне на повърхностно ниво, горе-долу да сте запознати със съдържанието на книжлето и, ако сте все още в книжарницата и четете тези встъпителни редове, да добиете поне някаква представа за книгата, и, ако не ви харесва написаното, да успея да ви спестя някой лев. Не е срамно, върнете я на лавицата и потърсете подходящото за вас четиво.
Обаче, няма как да не се замисля (отново ви приканвам и вие да го направите), че можех да поместя микроразказа в началото на този предговор, за да го видите веднага след като разтворите книгата, а не почти в края му, който може и да не сте дочакали в книжарницата, заради прекалено дългия му обем, да сте си взели книжлето, да сте се разположили уютно някъде у дома или на някоя пейка в парка и сега втрещено да се сблъсквате с реалността и да пуфтите от яд заради зле похарчените пари.
А и надали хората си избират книгите по предговора. Винаги може да отгърнете на първата страница и да прочетете първите няколко абзаца (както правя аз) и, ако ви хареса написаното, да продължите или в конкретния случай с микроразказите, да отгърнете на някой от по-кратките и да добиете представа, чисто идейно. Но щом сте в книжарница, вие вече си имате изпипана схема за избор на заглавия, така че надали тези два абзаца ще ви свършат някаква работа. Колкото до втрещените читатели на пейката – какво да ви кажа, не се отчайвайте, уж грешките учат. Успех следващия път.
Някъде, значително по-нагоре, изразих мнението си за относителността на времето и няма как да не ме загложди отново мисълта за фокусника – в крайна сметка всичко изложено досега фокус ли беше или измама? Изобщо, каква е разликата между двете?
Стъпка обратно.

За тези от вас, които все още очакват да прочетат няколко биографични думи за автора след този порой от думи, съжалявам, но ще ви разочаровам. Не виждам никакъв смисъл, как подобни излияния биха уплътнили самото произведение и с какво биха ви били полезни като читатели.

И така. Последни думи за книжлето и спирам да крада от времето ви.
Ще си позволя едно кулинарно сравнение. Без взаимосвързаност и последователност на микроразказите, книгата ми прилича малко на миш-маш. И не ме разбирайте погрешно, това може да бъде прекрасно ястие, но всичко зависи от готвача. Когато е добър, един прост миш-маш може да се окаже вкусна гозба, но когато няма представа какво прави в кухнята и жонглира неадекватно с продуктите, може да се получи крайно отблъскваща манджа; нищо лично против манджите – отраснал съм с тях. В крайна сметка, докато не опитате, няма как да сте напълно сигурни какво ще е качеството на блюдото, но поне мога да ви издам една малка тайна, която научих навремето от самия автор: той не може да готви.

Четете откъдето пожелаете. Вие определете сами хронологията на времето.
Или започнете отначало и стигнете до края, ако сте от традиционалистите, които не обичат да изпускат дни от годината и преминават последователно през тях, както календарът повелява, или четете разбъркано – сгответе сами гозбата.
И един непоискан съвет: четете по разказ на ден. Така ще имате за цяла година напред и, когато се обърнете назад, цялото усилие, което сте положили, може и да придаде положителни, които изобщо може и да липсват, качества на самото книжле и така няма да се почувствате ощетени заради похабените пари и време. Просто не се тъпчете наведнъж.
Преглъщайте бавно и се наслаждавайте. Приятно четене!

Павел П. Пягов, август 2014 г.
Хотел „Невеж“, Тетевенския Балкан.