Босият стрелец – Мари Димитри

Откъс

Окупираният

– Раз-два. Раз-два… Паско правеше упражнения на терасата всяка вечер след залез слънце. Стягаше тялото си, за да не се отпусне. Мина година, откакто не бе излизал от вкъщи. Майка му ходеше на пазар и се връщаше оттам с клюки за него. Който и човек да срещнеше, всички я питаха за едно – защо стоят полицейски коли пред дома им? Какво ровеха да открият? Петрана отговаряше, че личната карта на сина ѝ е с изтекъл срок. Страхувал се да излезе, за да си извади нова. Щели да го вкарат в лудницата. „Няма да мръдна от вкъщи, майко, ще ме задържат“ – разказваше какво е рекъл синът ѝ. Полицаите ѝ казвали, когато я виждали на улицата: „Чакаме да го арестуваме“. „Защо?“ – питала ги тя. А те ѝ отвръщали: „Не се подчинява на заповедта да се предаде“. „Че какво е сторил?“ – чудела се тя. Тя заявяваше на съгражданите си, че ни най-малко не ѝ трепва окото от полицейските коли, които дебнат сина ѝ да излезе навън. – Защо да се притеснявам? Обвиняват го, че писал писма, а в тях той казва истината. Не е ли истина, че тези, които живеят над нас, са престъпници? Не описа ли той на властта какви незаконни дейности вършат, без да искат съгласието ни? Ха да видим на кое ще стане – на тяхното или на нашето! И си тръгваше с високо вдигната глава, оставяйки хората да цъкат с език и да си подшушват: „Мани, мани, какви работи стават, не е за вярване…“. Нищо не се случи – не за една, а за цели три години. Полицейските коли пристигаха сутрин в седем и се закотвяха на улицата срещу апартамента на Паско. Полицаите играеха на криеница с него. Той знаеше, че те са там, а те – че той е вътре. Нищо не се променяше, дори на милиметър. Законните служители на реда изпълняваха чинно дълга си да дебнат Престъпника. Стояха облегнати на колите си, пушеха цигари и си разказваха вицове. Дори забравяха да погледнат към входа на блока – толкова им бе обръгнало да клечат на това проклето място. Вместо да получат бакшиши от разни престъпили закона граждани, висяха като прани гащи там, откъдето не капеше нищо, както, да речем, от трафик на хора, откъдето вадеха пачки пари и ги криеха в чекмеджето до револвера си. Нехаеха. Убягваше им кой влиза и излиза от поверения им обект. Не обръщаха внимание на Петрана, когато преминаваше край тях – толкова бяха свикнали с нея. Дори не забелязваха, че през тези години тя се бе променила. Нямаше я онази хубава жена. Опадали ѝ бяха зъбите. От едната страна гушата ѝ бе набъбнала от доброкачествен тумор, който растеше, но тя не му обръщаше внимание. Не нея, него им бяха наредили да пазят – Опасният престъпник, когото трябваше да заловят като риба в мрежа. Съдиите и прокурорите, увлечени в своите сделки, забравиха за Паско. Полицаите ръмжаха под мустак: – Какво става? Тук ли ще ни държат цяла вечност? Ами ако Ненормалникът се крие още и още години, докато не се превърне в изкуфял дъртофелник? Каква ще е файдата, че висим пред дома му от сутрин до вечер? – Бре, майка му стара… Запече се работата. Намирисва на нещо – казваха си още служителите на реда и се почесваха по тила. – Ама нещо сакато ще да е… В държавата убийства и престъпления не липсваха. Посред бял ден някой от някоя банда разбиваше мутрата на някого от друга банда. На следващия ден ролите се сменяха. Тези от втората банда пръсваха черепа на някого от първата. Кражбите по висшите етажи на властта бяха най-нормалното нещо, което можеше да съществува. Като да бръкнеш в меда и да не си оближеш пръстите. Да изчезнат няколко милиарда лева бе толкова естествено, че не си заслужаваше органите на реда да се занимават с това. Притежателите на тези милиарди забягвяха зад граница – в съседна държава или арабско емирство. Вдигаше се пушилка за ден-два и толкоз. „Куче влачи, диря няма“. Покрай онзи, който стои на върха на пирамидата, има други, които са по-надолу или малко по-встрани. Та всички, завързани като свински черва, бъркаха в меда и си облизваха пръстите. Най-удобно беше, когато отплесваха вниманието на обществото и тръбяха за нов опасен вирус или за нещо друго, значимо колкото вируса – и изобщо, когато демокрацията я нямаше никак. Риба се ловеше в мътна вода. Тогава си изпащаше многознайкото журналист, дето се е хванал да оправя света. Пребили го с метални тръби, надробили му костите за по едно хиляда лева – уж футболни запалянковци били, ама „казвам ти, дъще – сещай се, снахо…“. Ха да посмее да квака журналистчето извън блатото! Втори негов колега го помела кола – уж някой си дрогиран – пак щото плямпал много. На самия министър-председател се репчел, осмелявал се да го критикува за неизпълнени обещания. Журналистите се свиваха. Най-напред тях почваха да изтребват като пилци. А що се касаеше до обикновените хора – то те не смееха да вдигнат глави. Трепереха да не им се случи случка – например, солена глоба, която да не могат да изплатят, защото е в пъти по-висока от заплатата им. Да не говорим за пенсионерите, които не припарваха където бе нажежено. Но държавата стоеше на мястото си. Структурите – също. В омагьосан кръг.