Codex Vitae – Томислав Данаилов

Откъс

ПРОЛОГ

Чет­вър­тък, 11 април 2019 г.

Со­фия, Бъл­гария

09:11

– Две ка­фе­та, моля. Къси, без за­хар – ка­за доктор Алекс Не­вин на про­да­вач­ка­та в мал­ко­то па­ви­ли­он­че на ъгъ­ла на ули­ци­те „Ки­ши­нев“ и „Ко­зяк“. Люби­ма спир­ка за лю­би­ма­та на­питка. Той оби­ча­ше ру­ти­ната.

До­ка­то чаш­ки­те се пъл­не­ха, Алекс се обър­на назад. Там, в пар­ка, на из­бе­ля­ла­та от слън­це­то пей­ка, се­де­ше Мария. Лъчи­те от пър­во­то ут­рин­но слън­це ся­каш я прегръ­ща­ха. В ко­са­та ѝ има­ше от­ра­же­ние на зла­то, а очи­те ѝ бя­ха впе­ре­ни ня­къ­де да­леч към по­ли­те на Ви­тоша. Той се спря за миг, за да я съ­зер­ца­ва. В та­ки­ва мо­мен­ти има­ше чув­ство­то, че до­ри въз­ду­хът ди­ша с нея. Щасти­е­то из­г­леж­да­ше тол­ко­ва просто.

– Ето, лю­бов. – По­да­де ѝ ка­фе­то и я це­лу­на по ко­сата.

– Бла­го­да­ря. – Ус­мив­ка­та ѝ бе крех­ка и ед­ва за­бе­ле­жи­ма, но за не­го ви­на­ги доста­тъчна.

Алекс сед­на до нея.

– Хо­ди ли ти се на Ко­пи­то­то? – по­пи­та уж на шега.

– Мис­ля си… – от­вър­на тя бав­но, – че там го­ре хо­ра­та са по-сво­бодни. Няма ам­биции. Няма ипо­те­ки…

– Аз пък си мис­ля, че ми­ри­ше най-ве­че на бор… и на ци­га­ри от ту­ристи­те… – Опи­та се да я раз­вед­ри той.

Тя го пог­лед­на и се ус­михна. Усмив­ка, в ко­я­то се кри­е­ше не­що но­во – не тол­ко­ва ве­се­лие, кол­ко­то тъга.

Ма­рия тък­мо за­поч­ва­ше спе­ци­а­ли­за­ци­я­та си по ток­си­ко­ло­гия – ней­на вто­ра спе­ци­ал­ност след за­вет­на­та пе­ди­атрия. Въз­хи­ща­ваше се на ле­ка­ри­те с по­ве­че от ед­на спе­ци­ал­ност, а и хи­ми­я­та ня­как стран­но я прив­ли­чаше. Тя бе от­лич­ник на ви­пуска, с от­во­ре­ни вра­ти към ака­де­мич­ни­те сре­ди в Ев­ропа. Всич­ки ѝ пред­ри­ча­ха и очак­ва­ха бляска­ва ка­ри­ера. Тя са­ма­та оба­че все по-често мъл­чеше. От вре­ме на вре­ме пре­листва­ше обя­ви за квар­тал­ни ма­га­зин­че­та. „Цве­тар­ни­ца – от­да­ва се под на­ем.“ Не бе­ше съб­ра­ла си­ли да ка­же на ни­кого.

Тръг­на­ха, хва­на­ти за ръ­ка, по але­ите. Вятъ­рът га­ле­ше ли­ца­та им, пти­ци­те пе­е­ха, а в да­ле­чи­на­та се раз­лая куче. Обичай­на ут­рин, но Алекс усе­ща­ше про­мя­ната. Мария ве­че не бе­ше съ­щата. Не че­те­ше ме­ди­цин­ски­те жур­на­ли, ко­и­то пре­ди раз­гръ­ща­ше с пламък. Не спо­ре­ше с не­го за на­у­ка, за раз­ли­ка­та меж­ду ге­не­тик и ле­кар – спор, кой­то той обо­жа­ваше. Не му раз­каз­ва­ше за но­ви из­с­лед­вания. Поня­ко­га мъл­че­ше ча­со­ве на­ред и вместо то­ва го­во­ре­ше за сми­съ­ла на жи­вота. За вя­рата. За смъртта.

– Оба­ди ли се в бол­ни­ца­та за ста­жа? – по­пи­та той уж неб­режно.

– Да. Иска­ли слу­жеб­на бе­леж­ка. – Гла­сът ѝ бе­ше ра­вен. – Ут­ре ще ми­на да я взема.

– А раз­б­ра ли ве­че кой ще ти е от­го­ворник? Доц. По­пов мо­же би? – Той не ус­пя да прикрие въл­не­ни­е­то си.

– Честно? Не ме ин­те­ре­су­ва осо­бено. Това е просто стаж, Алекс…

То­зи от­го­вор го хва­на не­под­готвен. Той за­ба­ви ход. Спря се и Ма­рия, напра­ви ня­кол­ко крач­ки пред него. Обър­на се и го пог­ледна. Вятъ­рът се усили.

– Сти­га де, как­во тол­кова? Нека ми­не и пос­ле ще му мислим. Може пък и да ми пред­ло­жат ра­бота. Ако пък не, как­во­то стане.

Алекс не вяр­ва­ше на уши­те си. Мария – не­го­ва­та Ма­рия, ко­я­то, ка­то сту­дент, че­те­ше по цял ден, ля­га­ше ве­чер в де­сет и ста­ва­ше в един след по­лу­нощ са­мо за да ми­не це­лия кон­с­пект пре­ди изпит? Тя, ко­я­то три пъ­ти се явя­ва на поправ­ка, по соб­стве­но же­ла­ние, за­що­то е из­ка­ра­ла пет, вместо шест. Тя ли го­во­ри така?

Ма­рия про­дъл­жи да вър­ви напред с гръб към него. Вятъ­рът раз­вя от­но­во ко­са­та ѝ, аро­ма­тът на пар­фю­ма ѝ се раз­не­се във въз­ду­ха, а той я гле­да­ше с усе­ща­не­то, че пред не­го стои не­поз­ната. Усети как ко­съм­че­та­та по тя­ло­то му настръхват. От сту­де­ния вя­тър мо­же би.

В то­зи миг мом­че на ве­ло­си­пед из­ско­чи пред тях. Не ви­дя Ма­рия, за­вър­тя ряз­ко, но се под­х­лъз­на и падна. Глава­та му се уда­ри в бор­дю­ра и кръв шур­на по ас­фалта. Дете­то се сви, вдиг­на ръ­це, пос­ле засти­на в рев и хли­пания.

Алекс прим­ря, но бе­ше си­гу­рен, че тя ще ре­а­гира. Мария – пе­ди­а­тъ­рът, спе­ци­а­листът по дет­ски бо­лести. Жена­та, ко­я­то зна­е­ше как­во да пра­ви във вся­ка кри­тич­на си­ту­ация. Тя тряб­ва­ше ве­че да е до де­тето.

Но не беше.

Просто сто­е­ше не­под­виж­но, впе­ри­ла пог­лед в ед­на точ­ка, ся­каш све­тът око­ло нея бе спрял да съ­ществува.

– Ма­рия! – из­кре­щя Алекс. – Напра­ви нещо! Дете­то кърви! Мария!

Тя не пом­ръдна.

Хо­ра на­о­ко­ло се за­ти­чаха. Един мъж граб­на те­ле­фо­на и из­ви­ка ли­нейка. Една въз­растна же­на се при­те­че, ко­ле­ни­чи и из­вика:

– Аз съм фел­дшер! Бързо, дай­те ми плат за прев­ръзка!

С уве­ре­ни дви­же­ния при­тис­на ра­на­та, пре­вър­за че­ло­то, на­пои де­те­то с мал­ко вода. Момче­то от­во­ри очи и въпре­ки бол­ка­та, се ус­михна. Усмив­ка истин­ска и по дет­ски чиста. Усмив­ка, ко­я­то раз­къ­са сър­це­то на Алекс.

След ми­ну­ти ли­ней­ка­та за­ви с вой и из­чез­на зад ъгъла. Зава­ля си­тен дъжд. Мокре­ше дре­хи­те им, леп­не­ше ко­са­та на че­ло­то ѝ. Хора­та се раз­бя­га­ха да тър­сят под­с­лон, пар­кът опустя, а са­мо те два­ма­та сто­я­ха все още на алеята.

Алекс я дър­же­ше за ръ­ка­та и я гле­да­ше не­вяр­ващо. Усети сту­де­ни­на­та на ко­жа­та ѝ.

– Ма­рия… – Гла­сът му бе дрез­гав, поч­ти пре­сип­нал. – Как мо­жа да сто­иш та­ка бе­зу­частна? Това де­те можеше да ум­ре пред очи­те ни.

Тя го пог­лед­на. В пог­ле­да ѝ има­ше ме­ко­та, но не и вина. Усмих­на се ед­ва за­бе­ле­жи­мо, ся­каш иска­ше да му ка­же „всич­ко е на­ред“. Но в то­зи пог­лед ня­ма­ше он­зи пла­мък, кой­то той поз­на­ваше. Няма­ше оно­ва без­по­койство, он­зи им­пулс да по­мог­не на вся­ка цена.

Тя зна­е­ше, че тряб­ва да ре­а­ги­ра, но в съз­на­ни­е­то ѝ има­ше са­мо ти­шина.

– Мо­же би… не­ви­на­ги за­ви­си от нас – ка­за му ти­хо. – Мо­же би све­тът не се нуж­дае посто­ян­но от на­ши­те усилия.

Алекс я гле­да­ше ка­то вце­пенен. Думи­те ѝ се за­би­ва­ха в не­го ка­то ле­де­ни къ­сове. Това не бе­ше Ма­рия, ко­я­то той поз­на­ваше. Него­ва­та Ма­рия не вяр­ва­ше в слу­чай­ността, не оста­вя­ше съд­ба­та да ре­шава.

Тръг­на­ха бав­но към дома. Дъждът плю­ще­ше по па­ва­жа, обув­ки­те им га­зе­ха лок­вите. Алекс вър­ве­ше до нея, но мис­ли­те му се раз­къс­ваха.

„Как­во ѝ става? Защо сто­е­ше така? Не бе­ше страх, не бе­ше шок. Беше… праз­нота. Сякаш ня­кой е из­га­сил лам­па­та вът­ре в нея. Мария ни­ко­га не е без­действа­ла, ни­ко­га не е гле­да­ла бе­зу­частно. Нещо се про­меня. Нещо, ко­е­то не раз­бирам.“

Той я хва­на по-сил­но за ръ­ка­та, ся­каш иска­ше да я за­дър­жи, да я върне. Тя от­вър­на на стиска­не­то, но ме­ха­нич­но, ка­то чо­век, кой­то знае ка­къв жест се очак­ва, без да вла­га в не­го емоция.

Вкъ­щи той се опи­та да за­го­во­ри от­но­во, но тя се зат­во­ри в ба­нята. Врата­та щракна. Зад нея се чу шу­мът на во­да­та, а Алекс оста­на сам в тъм­ния хол. В то­зи миг си да­де смет­ка, че не се стра­ху­ва тол­ко­ва от слу­чи­ло­то се с де­те­то, кол­ко­то от пог­ле­да на же­на си. Поглед без ре­акция. Поглед, кой­то ся­каш не при­над­ле­же­ше на нея.

За пър­ви път в жи­во­та си той по­чув­ства, че Ма­рия е до не­го, но ве­че не е из­ця­ло с него.

На­вън дъж­дът про­дъл­жа­ва­ше да чу­ка по про­зор­ците.

Алекс оти­де до вра­та­та на ба­нята. Вдиг­на ръ­ка да по­чука.

Спря се.

Пус­на ръ­ка­та и пог­лед­на през про­зо­реца.

На­вън всич­ко бе сиво.