~~~
Талантът на разказвач е тъжно недоразумение при отсъствието на очовечено сърце. А когато и двете са налични – резултатът е „Деца“ на Мариана Пенчева. Няма как да останеш безразличен, драги читателю! И няма как да успееш утре да подминеш „чуждата“ болка, защото тази болка ще стане твоя. И ще ѝ потърсиш лекарството. На това ме научи Мариана, докато се подвизавах като редактор. Благодаря ѝ! Прочети и ще ѝ благодариш и ти!
Камелия Кондова, редактор
~~~
Мариана е пряко доказателство, че все още съществуват тихи и ненатрапчиви герои, които с любов, търпение и постоянство успяват да променят света ни всеки ден.
Нейните разкази не са пропити с вселенска меланхолия, напротив: въпреки често ужасяващите сцени, в тях главни герои между редовете са вярата и надеждата. Това са литературно-житейски етюди за невидимата, но здрава спойка между хората, за правото на обич и на бъдеще.
За нашите ДЕЦА.
Катерина Хапсали
~ ~ ~
Тези разкази разглеждат детето не като тема, а като нравствена истина – като място, в което раната и надеждата съжителстват. С нежност, вътрешна дисциплина и дълбоко състрадание Мариана Пенчева създава истории, в които уязвимостта не е слабост, а форма на човешко достойнство. „Деца“ напомня, че литературата може не само да назовава болката, но и да я превръща в разбиране, утеха и памет.
Ива Спиридонова
~ ~ ~
В книгата на Мариана Пенчева детството не е романтизирано убежище, а пространство на изпитания, през които човешкото оцелява въпреки всичко. Тя пише за болката, липсата и ранната уязвимост с рядка честност, но никога без светлина. Тези истории не търсят ефекта на драматичното, а силата на съпреживяването. Именно затова „Деца“ е книга, която не просто разказва съдби, а оставя следа – тиха, човешка и дълготрайна.
Симеон Илиев Аспарухов
~~~
| Тегло | 0.250 кг |
|---|---|
| Автор | Мариана Пенчева |
| Редактор | Камелия Кондова |
| Коректор | Мария Цветкова |
| Дизайн | Радмила Иванова |
| Корица | мека |
| Година на издаване | 2026-05-27 |
| Размер на изданието | 145х210 |
| Брой страници | 184 |
| ISBN | 978-619-7748-77-2 |
Откъс
Някои деца порастват твърде рано. Не защото искат, а защото животът не им оставя избор. „Деца“ от Мариана Пенчева е сборник с разкази за малките човешки същества, които носят върху крехките си рамене тежестта на света – бедност, насилие, самота, липса на родители, страх, изоставяне.
Но това не е книга за отчаянието, а за онова необяснимо човешко упорство да оцелееш въпреки всичко. За надеждата, която понякога се появява в лицето на учител, непознат, приятел, куче или случайно протегната ръка.
Историите в „Деца“ не търсят евтина драматичност – те не викат, не обвиняват. Вместо това говорят тихо и честно – с човечност, състрадание и дълбоко разбиране към детската уязвимост.
Мариана Пенчева пише така, както живее – с отдаденост към децата и с вярата, че всяко от тях заслужава шанс, грижа и бъдеще. В продължение на години тя посвещава живота си на работа с деца в риск, а тази книга събира не само литературни истории, а и човешки истини.
„Деца“ е книга, която боли. И точно затова е необходима.
~~~
Светците знаят
– Мразя те, мразя те, мразя те! Чуваш ли? – шамарът болеше, но обидата от него тежеше повече.
– Влизай вътре, няма да се разправяме! – изсъска заплашително баща ми.
– Остави ни на мира, без теб ще сме сто пъти по-добре!
– Ей, момченце, внимавай с приказките, да не ти избия зъбите!
Последваха още шамари. Сестра ми се беше свила в ъгъла и криеше с ръка очите си. Майка ми плачеше, но не каза и дума. Поредният бой… един от многото. Баща ми имаше такъв навик, поне този път не беше с колана. След като свърши, той си взе якето и излезе, все едно нищо не се е случило. Мисля, че наистина го мразех.
Взех джобното си ножче и сложих още една резка на касата на вратата, с нея ставаха точно петдесет и шест за една година. Записвах ги, защото не исках да ги забравя. Всеки бой, всеки белег върху дървото оставяха отпечатък и в мен.
Не ни стигаше мизерният начин на живот. Не ни стигаха гладът и липсата на ток. Трябваше да търпим и него, с всичките му настроения, с гнева и силата, която на мен ми приличаше на слабост. Щеше ли да има край, чудех се.
Беше ми омръзнало да гледам как собственият ми баща блъска майка ми в стената. Брат ми беше само на седем, но и към него нямаше жал – невръстните му ръце бяха постоянно сини. Навярно защото много ни обичаше… Той стигна дотам, че отряза косата на сестра ми, а Милена беше само на девет. Никога няма да забравя ужаса в очите ѝ. А най-страшното беше, че не можеш да си тръгнеш – улица без изход.
Денят на смъртта му беше най-тежкият и най-спокойният. Разбираш, че нещо си отива, че част от теб си тръгва, една болезнена тъмна твоя страна, от която си мислиш, че спасение няма. И ти олеква, защото път назад не съществува. Необратимо е. Господ го прибра преди да навърши 39 години. Сигурен съм, че е гледал отгоре и е видял всичко, затова го е взел.
След погребението вкъщи беше тихо, но никой не плачеше. И макар все още да усещахме тежкия му парфюм и дима от цигарите му, беше за последно.
Три дни по-късно в училище разбраха за смъртта на баща ми и класната ме повика да поговорим.
– Знаеш ли защо те викам, Филип?
– Госпожо, вижте, писнало ми е вече…
– Не си тук, за да те поучавам, а за да те изслушам.
Тези нейни думи бяха последната капка в моята, пълна догоре, чаша. Всичките ми сдържаност, мълчание и привидно спокойствие изчезнаха. И аз бях като бутилка газирана вода, разтръскана и току-що отворена. Казах всичко.
Разказах ѝ за това какъв човек беше баща ми, за стотиците безсънни нощи, за страха и за облекчението, че вече го няма. Бях му ядосан, докато беше жив, а сега – още повече.
– Филип, не бива, та той ти е баща!
– Баща ли? Той не заслужава тази дума! Беше и за мен си остава една утайка, един комплексар, който си позволяваше да бие децата си и да малтретира болната си жена без причина. И смъртта му е облекчение за мен. Това е. Колкото и грозно да звучи.
Не можех да си кривя душата и казвам неща, които не са верни. Не съм такъв и няма как да бъда.
Седем дни след смъртта му вкъщи започнаха да пристигат лихвари, да си търсят парите. Заплашваха ни, обиждаха ни, вземаха и малкото ни вещи, които имахме. Беше в гроба, но пак трябваше да се занимаваме с неговите каши. Нямаше отърване. „Наследството“ на баща ми ни застигна с пълна сила. Трябваше да работя и да връщам дълговете му. Трябваше да работя и да издържам семейството…
За автора
Мариана Пенчева е учител, философ и психолог, посветила живота си на децата.
В продължение на 11 години тя отглежда 12 деца и вижда света през техните очи. В основата на всичко, което прави, стои вярата, че всяко дете заслужава равен шанс.
Носител на отличия като „Майка на годината“ 2016, „Жена на десетилетието“ 2019, „Будител на годината“ 2015, Наградата „Константин Величков“ 2021 на МОН, „Европейски гражданин“ 2016 и други.
Мариана Пенчева дори е включена в учебник по история като пример за отдаденост, вдъхновение и принос към съвременното образование и общество.
С книгата „Деца“ тя дава глас на онези, които често остават нечути и описва вътрешния свят на децата – с тяхната сила, трудности и истини, които възрастните често подценяват.
Отзиви
Все още няма отзиви.