Дойдох да ви прегърна. Балканска мешавица

ДА ЗАСПИШ ПРЕД КАРТИНАТА СИ

(откъс)

… и да се събудиш срещу нея в безмълвието на нощта, без да осъзнаваш къде си, още в съня, в картината или в ателието си, в собствения си стол пред статива – в едната ръка с палитрата с още незасъхнали струйки бои, в другата – здраво стиснал четката за следващата мазка. Поглеждам през прозореца: заскрежено и бяло, неподвижно. Поглеждам платното: в заскрежената блестяща като стъклена гора, осветена от луна, която не се вижда, се крие магия, сенките на клоните се движат, светлите петна също, просветва и бяла сянка в бяла наметка, едва различима сред толкова белота, тя ту пристъпва в светлината, ту изплува в  мрака, белите пантофки предизвикват звук от стъпки по скърцащия сняг, разместените клонки, които отмахва с ръка от пътя си, звънят като сребърни звънчета, мисля си, това навярно е принцесата от детството ми, която отива на танци и сутринта, прибрала се в двореца, ще остави скъсаните пантофки пред вратата на стаята си като всяка друга нощ.

Не, не е принцесата, това е момичето в бяло, в което се влюбих някога и все още нося в сърцето си, а тя ми го изтръгваше цялото със своята цигулка, и то я следваше от София в Белград, в Букурещ, в Скопие и оттам във Виена, в Милано, в Париж и все по-далече и по-далече, докато се умори.

В моята картина тя е тръгнала да ме търси, бяхме се изгубили вече в различните си светове, тя в своя на звуци, аз – в моя на багри. Докато не я открих случайно в Мадрид на един от концертите ѝ, отново в искрящо бяло, пианистът ѝ в черен смокинг, тя, преметнала златната си коса на дясното рамо, с цигулката, притисната в лявото, извличаше неземните мелодии на Григ, на Паганини или на някой друг, разлюляла земята под краката ми. Толкова бях зашеметен от изненада, че не можех да си спомня чии са. Слушах, затворил очи, усещах горещи сълзи да дълбаят лицето ми, погледнах едва при последния акорд на цигулката ѝ, тя вече се покланяше, до нея се покланяше като пингвин и пианистът, залата бе избухнала в ръкопляскания, а аз просто се изправих, избърсах мокрото си лице и застанах на служебния изход. Дочаках я, подадох ѝ с разтреперани ръце поомачкания ми в скута букет, тя също се изненада, не се бяхме виждали отдавна, благодари и обеща да дойде на откриването на изложбата ми след месец.

И наистина се появи – видение в искрящо бяло, развълнувана от топлината на багрите ми, от уменията ми да съживявам нашия свят, като го правя по-огнен и по-слънчев, и по-красив. Тогава ли ми заговори за оня малък зимен пейзаж на Гоген в Музея на модерното изкуство в Будапеща, аз също бях изненадан, когато го видях за първи път, а и всеки друг път, отидех ли в града, не пропусках да го съзерцавам отново и отново. Този майстор на топлината и огнените слънчеви багри ме бе зашеметил със своята зимна приказка, както бе зашеметил и нея.  Тогава ли, усетил нейния свят като мой, а тя – моя като неин, някак странно обвързани с онова, което най-силно обичаме, докоснали се по нов различен начин, ѝ обещах, че някой ден ще създам своята зимна приказка? И непременно ще я нарисувам в искрящо бяло. В полусън осъзнавах бавно, че в картината беше тя, измислена или истинска, и ме търсеше, Мен, който я бях следвал години без да ме забележи, сега ме търсеше тя. Дали търсеше не мен, а топлината на багрите ми като огън, който може да я стопли и в който иска да изгори? Не знаех нищо за живота ѝ извън концертите и наградите ѝ по света, има ли любим, семейство, уют в дома си, има ли кой да я чака в него и в този миг между будуването и съня, в който всичко бе възможно, между въпросите и отговорите, аз ѝ поднасях тази своя картина като подарък. А ако в сърцето ѝ има само студ, самота и болка, за разлика от моето, в което пламти неугасналата ми и несподелена в годините любов, как ще я приеме? Не се ли нуждае повече от… от топлина, ласка, нежност и…