Клинична смърт в петък вечер

Откъс

КЛИНИЧНА СМЪРТ В ПЕТЪК ВЕЧЕР

Съществуват много начини да се озовеш в „тунела“, но аз попаднах там по единствения възможен за мен начин – порядъчно почерпен; нелепа катастрофа с над сто километра в час, за късмет без други пострадали. Следват сирени, линейка, купища апаратура и превъзходния задник на една медицинска сестра, който и досега заглеждам по плевенските улици. После чух някой да казва „губим го“, и хоп – ето ме в „тунела“.
Всичко, което разказват за него, е вярно – бялата светлина, покоя, неземната музика и прочие. Не стъпваш, а се носиш в пространството като в безтегловност, ефирен и лек. Всичко е бяло, приласкаващо и умиротворено. Няма тревоги, няма съмнения и колебания. С една дума: безмерната любов и благодат на първосъздателя, щедро изсипани като награда за праведно извървения път. Вечния покой в първо лице. И както се реех безметежно из тази шир, неусетно се намерих пред една маса, на която, облечен в бял костюм, седеше той. С годините – особено ако са много – загубваш спомен за чертите на човека, остава само една обща представа за външността му и когато ненадейно го срещнеш, оставаш някак стъписан. Същото като да разглеждаш стар фотоалбум – изненадваш се дори от собствения си образ, макар всекидневно да си се наблюдавал. Беше си съвсем същия, с онази благост и мека печал в погледа. Част от перчема му (майка ми го нарича билидъфче ) падаше закачливо над челото му, досущ като на снимките от младите му години. Не изпитвах нито страх, нито сантименталност; само парализиращ потрес от ненадейността на случващото се.
– Заповядай – рече баща ми – днес като по чудо местата не са заети.
Стоях безмълвен и невярващ, поразен от непонятността на случващото се. Почти машинално се свлякох на най-близкия стол, но баща ми даде знак да седна до него. Преместих се, а той протегна ръка, притегли ме приласкаващо към себе си и ме погали по тила, както винаги правеше. Усещането беше същото, незасегнато от време и превратности – баща със сина си.
Щом ме докосна, вцепенението ми мигом се изпари, сякаш хармонията и умиротвореността на окръжаващата среда се преляха в мен.
– Татко, какво се случва?
– Спокойно, сине, на сигурно място си. Възможно най-сигурното.
– В отвъдното ли съм?
– И така може да се каже. Но не се безпокой. Онова, което говорят за него, не е нищо друго освен проява на предразсъдъци и гузна съвест. Радвам се да те видя наяве, момчето ми.
Последното не ми стана много ясно, но има ли значение – нали бях там, откъдето никой не се е връщал. Известно време останах така: притихнал, взрян мълчаливо в него, запленен от неповторимостта на мига. Беше и бленувано, и стряскащо.
– Трябва ли да правя нещо? – поинтересувах се по някое време. Все пак ми беше за първи път.
– Тук ли? О, не, нищо. Просто ще си поговорим и толкоз. Имаме да си кажем доста неща, не мислиш ли?
После направи някакъв неясен жест и пред мен се появи чаша вино.
– Наздраве! – рече баща ми. – За срещата!
Отпихме, но нивото на виното не се промени, сякаш чашата сама се пълнеше. А вкусът беше наистина неземен.
– Пино ноар?
– От най-доброто. Само това се сервира. Нещо като протокол. И да искаш, друго няма.
– Преди предпочиташе бяло.
– Тук нямаме проблеми с кръвното, така че изборът ми допада.
Огледах се.
– Защо не се виждат други… – поколебах се за точната дума – … хора?
– Напротив, навсякъде са, но няма как да ги видиш. Дадено ти е да срещнеш само мен. Не се обременявай с излишни въпроси. Непосилно е да разбереш.
– Как… как си? – продължих с обърканите си въпроси.
– Начисто – отвърна снизходително той и описа кръг с ръка. – Като всичко, което виждаш. Без грижи, без терзания. Но не по земните стандарти. Говоря за духа, свободен и чист – човек всъщност е това. А иначе допреди малко танцувах с Марлене Дитрих. Представяш ли си: намери се някой, който да ми покаже нещо ново в тангото.
– Виждаш ли сестра ми?
– Нещо ти е насъбрала в последно време, но още си ѝ фаворит; иначе прави каквото може оттук. Казва, че си ги насвършил някакви долу и ти е бясна. Винаги е била безпощадна към онези, които обича, но всичко е от добронамереност. Между другото и аз съм на нейното мнение. Трябва да поговорим за това.
– Как е тя?
– Снощи излизаха с Капоти. Нали знаеш, още долу беше луда по него. Изглежда и на него му допада, защото напоследък са все заедно. Щури хора. Понякога ми идват в повече с интелигентските си каламбури, но като цяло са забавни. Тук не се опитваме да променяме хората.
Отпихме.
– А сега нека поговорим за теб – продължи той. – Всичко това трябва да спре. Не може да я караш все така. Това не си ти.
– За какво става дума? – направих се на ударен аз. Навикът си е навик дори и в отвъдното.
– Слушай, за добро или за лошо, знаем всичко, което правите там долу. И макар да го задържаш в себе си – наясно съм какво изживяваш. Крайно време е да се избавиш от това, не мислиш ли?
Замълчах. Беше прав, разбира се, както винаги.
– Не знам какво да правя с живота си – признах най-после аз. – По-точно, не съм съвсем наясно какво направих с него. Прав ли бях да правя нещата, които правих, и да не правя нещата, които не правих, и струваше ли си изобщо.
– Виж, вече ти казах – оттук виждаме всичко. Знам какво изживяваш. Трябва да престанеш да се питаш как аз бих постъпил на твое място. Безполезно е. Най много да повториш моите грешки. Не се води по образци, независимо чии. Запомни едно, сине: не всичко е в ръцете ни и не за всичко има отговор. Това е част от замисъла. Божия замисъл. Просто прави онова, в което вярваш, но само ако си наясно със себе си.
– Точно в това е проблемът – дали правейки онова, в което вярвах, постъпвах правилно. И бях ли аз?
– Целият живот на човека е тъкмо това – изпитание чрез онова, в което вярва. Не е нужно непременно да си напълно прав в онова, в което вярваш, но е непростимо да му изневериш. Няма прави вери, а чисти намерения. И понеже знам какво те терзае – да, намеренията ти бяха чисти. Глупостите, които правиш, не са от лекомислие или аморалност, а от чувство за вина – къде към себе си, къде към другите. Съвсем отделен въпрос е, че станаха много, особено напоследък. Всъщност срещата ни е за това. Сещаш се за какво говоря, нали?
– Мисля, че да. Какво да правя?
– Много просто: следвай съдбата си. Трудността не е единствено в достигането на истината, а и в свикването с нея. Човек не само трябва да приеме съдбата си, но и по някакъв начин да държи на нея, да я заобича дори, защото това е той самият – поставен в обстоятелствата, такива каквито са му отредени. И ако успее да го направи, значи смисълът е постигнат.
– При теб как беше?
– Кое?
– Успя ли да го постигнеш?
Той се усмихна и онази мека печал отново премина през очите му.
– Много от тези неща се узнават тук. Всъщност узнаваш ги в мига, в който се освободиш от земното. Най-важните поуки са извадени от неуспехи.
– Липсваш ми, татко! През всичките тези години страшно ми липсваш!
– Знам, момчето ми. Знам и какво ти донесе това, но така трябваше да се случи, повярвай. Тези неща не зависят от нас. Но те уверявам, че си е струвало. Сега не мога да ти го обясня. Не за друго, просто е извън сетивата и логиката на земния живот. Когато дойдеш тук, ще разбереш.
– Нали съм тук.
– О, не! Тук си само гост. Просто използвахме глупавата ти постъпка като форма на предупреждение. Или помощ, както искаш го приеми. Рано ти е още. Предстои ти обратният път.
– А после? Като слушам каква оценка ми давате, не съм сигурен, че ще попадна отново тук.
Това го развесели.
– Че кой казва, че адът е тук, горе? Спомни си какво сам винаги си твърдял – адът е там, на Земята.
– Господи, всичко ли виждате и знаете?
– За вас долу ли?
– Да.
Той въздъхна леко и отвърна с гримаса, която казваше достатъчно много. Винаги го е умеел. И добави:
– Отнася се за всички родени някога, ако това изобщо е повод за успокоение. Преди бях аз, сега си ти, утре – други. Кръговрат. И повярвай, добре, че е така. А, да, и още нещо, което е особено важно в твоя случай.
Наострих слух, не само защото разговорът сам по себе си бе едно голямо чудо, но и защото за първи път ми се случваше да бъда определян като „случай“. Няма що – отличен атестат, при това от най-високо място.
– Става дума за приоритетите ти – продължи той. – Не семейни или професионални, а чисто персоналните. Онова, което те терзае ежечасно и те изпълва с неудовлетворение и гняв. Знаеш за какво говоря. Решението е само едно: прави го. Прочее, ти го правиш, трябва ти единствено увереност и повече настоятелност. Амбициозността се осланя на нахалството, целенасочеността – на усърдието. И ако ти е нужно мнението ми, да, сине, бива те в това, без то да е единственото, което гарантира постигане на целта. Просто не се отказвай. Останалото го имаш. И ще се получи, уверявам те.
– Не знам какво да кажа – едва отвърнах аз, трудно сдържайки вълнението си. – Всъщност благодаря. Предполагам, знаеш колко важно е да го чуя.
– Тъкмо за това държах да го знаеш. И съм напълно сериозен. При нас лъжата е непозната.
Известно време помълчахме – нещо, което в земния живот е крайно изнервящо, но тук заради мястото, а най-вече заради компанията, беше истинска наслада.
– Може ли да помоля за нещо? – обадих се по някое време.
– Не обещавам, че ще стане, но ще опитам. Слушам те.
Бинго! Добре познавах този израз. Въпросът още отсега можеше да се счита за уреден.
– Сигурно е нелепо да го поставям като тема – престраших се аз – но ако е речено да дойда за по-дълго, ще може ли да се замени музикалният фон със саундтрака от „Ах, този джаз“? Любим ми е. Само за интродукция. С това пино ноар и всичко наоколо, ще се получи наистина неземно. Винаги така съм си представял рая.
– Поредната земна заблуда, но как да бъде иначе! От теб зависи да дойдеш – добави той и ми намигна. – Другото ще се уреди някак си. И понеже сме в тази фаза, аз също имам молба. Виж, не съм сигурен, че засвидетелствах на майката ти цялата си обич, или поне – не така, както тя го заслужава. Не допускай същата грешка. И престани да се караш на децата за щяло и нещяло – те са просто деца! А сега извинявай, но с Георги Банзаров имаме среща със Смирненски. Все не може да прецени кой по-добре го рецитира.
След това всичко стана адски бързо. Помня, че ме прегърна и онова усещане за безмерна любов отново ме заля, после някаква сила ме изтръгна от ръцете му, аз се съпротивлявах, виках, но бялата фуния ме засмука и не след дълго се намерих на операционната маса току под изопнатите лица на хората от екипа, скупчили се над мен.
– Пак ли вие! – изкрещях аз – Да ви го начукам! Развалихте всичко.
– Ще го бъде! – въздъхна с облекчение един от тях, но в същия миг мощна вълна, този път плътна и червена, ме отнесе, и това е последното, което си спомням от онзи ден.
Оттогава мина много време, но не забелязвам някаква промяна, най-вече в себе си. И при онези е все така – втурнали се, искащи, безпощадни, вдигащи врява невзрачници, заети с прикриването на плебейската си същност, вкопчени в нищожните си съществувания и харесващи се един друг. И дори да се случи да срещнеш някой, който да те развълнува, то не е за да съпреживееш, а за да го загубиш – бързо и болезнено; начини за това много. Така е било, очевидно така и ще бъде. Извечното противостоене, уви, във все по-обезсърчително съотношение. Е, поне едно е сигурно – нямам особени поводи да съм горд с това, което съм, но съм истински горд с това, което не съм. Което си е вид душевно равновесие, нирвана. Да, погледнато от този ъгъл, определено съм един честит човек.
Седя в кафенето на „Ростов“, прехвърлям през ума си всичко това и точно в този момент виждам по отсрещния тротоар да преминава онази медицинска сестра с божествения задник. Внезапно – а може би съвсем навреме – се сещам за името й: Катя. Боже, колко жени с това име, и все хубави!
Плащам набързо питието си и се затичвам да я настигна. Ако потегли – чудесно, ако не, какво пък, вече знам, при това от най-достоверно място: не всичко е в ръцете ни и не за всичко има отговор. Ще приема съдбата си и толкоз.
Мъдро, нали?