Комплект 2 в 1 Александър Хикс

За него никой не знае нищо. Той предпочита да остане такъв – невидим, незабележим, встрани от комплиментите и бурните реакции, на разстояние от суетата, която е сграбчила ежедневието ни. Защото знае кое е по-важно за него – да бъде съпруг, баща, приятел. А поет в света на другите. А как бих искал всъщност да го видим повече хора, за да му се усмихнем, за да му благодарим. За да поздравим автора, а да не притесняваме човека. За да поговорим за езика на философията, която той смело демонстрира в книгата си „Три стръкчета нежност“. Притеглящо и запомнящо се заглавие, зад което като нанизи се движат думите, с които е разказал за младостта и нейните пориви, възходи и падения, чрез очите на големия човек. Същият, чиито очи гледат обаче назад и вадят спомените с болка и ги обличат в мъдрост и прозрение. И тъкмо заради това е невъзможно да бъде поставена пауза, да намерим мястото, където да отдъхнем и да помислим. Невъзможно е да отворим книгата и да спрем за малко, за да погледнем през прозореца, защото самата тя е прозорец – към онова, което всички сме имали, губили, постигали, онова, което е давало криле на всеки от нас, но и задавяло неведнъж. Любовта не е миг, любовта не е спомен за мига, тя съществува дори тогава, когато мислим, че я няма. Може да бъде разказана от всеки, но е важно кога. Александър Хикс говори за нея навреме. А кой е той? Така и не разбрах, но помня любовта в книгата му.

Симеон Аспарухов за „Три стръкчета нежност“ 

В тази книга Доналд Гарсия и Кристофър Нолс са участниците в играта на свят, в забавлението на боговете, като първият диктува правилата в човешката Вселена, а вторият безропотно се съобразява с тях и изживява тотална трансформация, резултатът от която е осъзнаване на мащабите на Вселенската игра. В световната литература образът на Дявола е доста често експлоатиран, изваждан от библейския сюжет и напасван към времена и нрави тук и сега по посока личностно човешко израстване, изпитания и изкушения. „Играта“ на Александър Хикс не прави изключение със своите герои и метофората за разрушителната сила на информацията и медиите. Романът се движи по ръба на фантастичното, но все пак остава в полето на обективната реалност, прекрачвайки оттатък само в съня и провокирайки читателя да познае своя личен Дявол и да оцени адекватно обстоятелствата и времето, в които живее, задавайки си редица въпроси, започващи със „Защо…?“ и, разбира се, търпящи нееднозначни отговори. Ако изобщо има такива. Защото играта е такава – не ни е дадено да знаем причините, а да живеем с последствията.

Ива Спиридонова за „Играта“