Комплект 2 в 1 Мира Папо

Разказите на Мира Папо приличат на поеми. На задъхани, дълги стихотворения. Тоест – в тях има музика. Обикновено разказите разказват случка. Нейните по-скоро описват вълнение. Така приказно фантастични са, че героите понякога политат и островръхите им обувки се реят пред очите на околните.

Виждали ли сте кутията за богатства на момиче с фантазия? Ето така изглежда този сборник – като кутия за богатства: всякакви скъпоценности, които докосват сърцето; богатство не е това, което можеш да сложиш в джоба си, а това, което ще накара сърцето ти да бие учестено. Любовта, значи, е богатство. Е, в книгата на Мира има много от това богатство. То искрѝ. Понякога любовта е грешна. Понякога просто е сътворена във фантазията. Но кога ли любовта е грешна? Никога – това е отговорът на Мира. Или поне аз така го усетих. И тъгата е богатство – тя също е вътре – неописуема, тъмна, като измъкната от дъното на някакъв друг свят…но също е нужна. Тя е тъмносиньото, на чийто фон златото на любовта блести по-силно.

Мира Папо е майстор не на историите, а майстор на мелодиите. Тя повтаря цели пасажи, за да получи този прекрасен ефект на рефрена, точно като в любимите песни. Четейки, човек започва да си тананика. Също така, приличат на картини тези разкази. На тези картини, в които с една осъзната и борбена наивност художникът е положил предимно ярки цветове и често има не едно, а няколко слънца.

Мира Папо е страстен писател. И честен писател. А за мен това означава едно: тя е добър писател.

Калин Терзийски

~~~

Щях да озаглавя този си текст „За Мира Папо и нейните смешни разкази” но размислих. „Смешен” е дума с много и различни значения. Понякога „смешен” означава и „несериозен” и „жалък”. Ние, българите, някак се боим от смеха. Той, мислим си ние с атавистичните си съзнания, е нещо, което може да ни изложи. „Дискредитира”, както може би е по-сериозно да се каже. Въобще – ние българите обичаме да се крием зад една такава – мрачно-угрижена фасада. Така няма да ни закачат. Я, току-виж ни видял някой да се смеем, пък си рекъл, че сме „отпуснали каиша”, а българинът все трябва да е със „стегнат каиш”. Слава Богу – по добре сме от разните там калвинисти, като швейцарците да речем, при които е било чак грехота да се смееш. Та и аз се посвених да напиша думата „смешни” – да не се приеме като „лековати”. Но и по друга причина не написах „смешни”. Защото тези разкази на Мира не са точно и просто смешни. Има смях в тях – мил, незлоблив, с примижаване и дори, простете за фриволността – все едно понякога и с подкихване. Такъв един – слънчев и благ смях. Но аз не написах „смешни”, защото открих по-точна дума. А тя е „сърдечни”. По Чудомировски сърдечни, вътрешни, интимни – влезли вътре в самия малък (всъщност – много голям) живот на обикновените хора – попадии и клисарки, отчета с властни мустаци и бради и какви ли не други. Сърдечни разкази. Без оная хапливост, хапеща заради самото хапане, злобна по инерция, с която сме свикнали от толкова години – покрай разните там комедийни шоу програми и сериали. Затова и на някого разказите могат да се сторят „не чак толкова смешни”. Защото когато пиеш чист спирт едва ли ще усетиш вкуса и аромата на деликатно вино. Нашите сегашни сетива са притъпени от грубостта и цинизма. А в разказите на Мира грубост и цинизъм комай няма никак. Има човещина. Кой обръща внимание на сърдечните вълнения на милите, скришни, непроявили се с нищо славно хора? Мира Папо! И го прави с такава благост и симпатия, че да ти се прище да се гмурнеш там – сред героите ѝ. Поздравления за човечността, Мира!

КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ, художник корица, рецензент