„Неприказка” е втората стихосбирка на Миглена Миткова, като този път освен поезия, на вниманието на читателя са предложени и авторски илюстрации. Първата ѝ книга, „Сънят на Медуза“, излиза от печат през 2019 г. по проекта „Мечта за книга“ на издателство „Буквите”. Очевиден е напредъкът, постигнат за този период, наблюдава се силно изразен философски привкус и надграждане на умението да се борави с формата. За това допринася и редакторската работа на Петя Павлова, чиято изискваща критика спомага за подчертаване на техническата и литературната стойност на произведенията.
Макар да се залага на класическия стих, контрастът между присъстващите така наречени строги форми и фигурална поезия обогатява съдържанието и подчертава собствения дух на книгата. Наред с това, разнообразните и всеобхватни теми са словесна картина на вечния кръговрат на живота. Представяйки своята гледна точка, авторът откровено нарича нещата с истинските им имена и споделя дълбоката общочовешка болка наравно с личните си преживявания и ценности.
„Неприказка” е симбиоза между качествена поезия и рисувани с акварел илюстрации в монохромни тонове с цветен акцент. А това е едно изцяло завършено представяне на погледа на автора върху света.
| Тегло | 0.250 kg |
|---|---|
| Автор | Миглена Миткова |
| Брой страници | 82 |
| Дизайн | Симолини |
| Година на издаване | 2024-03-22 |
| Редактор | Петя Павлова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 145х210 |
| ISBN | 978-619-7748-17-8 |
| Художник | Миглена Миткова |
Откъс
КАРТИНА В ЗЕЛЕНО
Несръчен художник – разлях си боята
и всичко наоколо плисна в зелено.
Подобно на пролет. И мъничко лято.
Подобно на вир. И подобно на мене.
Зелена е тази пътека на двора,
която ме връща до малко момиче.
Зелено Балканът се взира отгоре,
когато на босо по камъка тичам.
В зелени нюанси морето почива
отвъд хоризонта, на слънце обръгнал,
та чак до зеления ирис в очите.
В зелено и плача, когато си тръгвам.
В земята зелена, от корен пониква
самият живот, неподвластен на тленност.
Накрая, когато отгоре ме викнат,
дано и душата ми свети в зелено.
УСМИВКАТА НА БАБА
Разлистена трева до онзи праг
приканва ме към старата ни къща.
Зидарят ли е щастие събрал
в стените? Или детството се връща?
С умората от бързащия град,
пристъпвам пак към спомена невръстен,
където питка с хрупкава кора
е повече от диамантен пръстен.
И светла е захлупената стая.
Аз сядам търпеливо до пещта,
че никой не е по-голям от хляба.
Макар да пада нощната омая,
в дома ми стар живее любовта…
И свети ми усмивката на баба.
ПЪРВА И ВЕЧНА ЛЮБОВ
С дъх на топъл тютюн в споделена цигара,
под омайни липи, спотаени дори и от Бог,
невъздържано млада, а толкова стара,
разцъфтява до днес тази първа, но вечна любов.
Като тясна врата към предходна епоха,
като малък олтар, по размера на хлебна троха,
в отеснелия ъгъл на детския спомен,
се червят две хлапета, така не познали греха.
Тази нежна любов, ненаказана нивга
от товара на делника, тъй злободневен и вял,
ще остане докрая невръстно-красива,
и ще прави света малко по-платоничен и бял.
И нетленна остава, защото е първа
и навярно, понеже не е изживяна съвсем.
Съвършена ли? Не. Но така е безсмъртна,
както ние, живелите тоя живот, ще умрем.
Отзиви
Все още няма отзиви.