(Не)възможна история – Васил Велков

Откъс

Пулсът му се покачи и подмина предишния рекорд с извадената риба. Не усещаше даже и студената вода, в която беше нагазил, защото в ръката си държеше златна монета – голяма, лъскава, тежка.
Ами сега? Мислите му автоматичнно се настроиха на друга вълна и оставиха риболовните страсти на заден план. Спомни си, че е виждал иманяри с металотърсачи да обикалят планината. На един стръмен рид имаше старо кале, което беше разровено като от стадо диви прасета. В подножието му стояха останките на стара крепост, може би от римско време, знае ли някой… Разказваха се легенди как последният монах, живял там, избягал и заровил несметно богатство някъде в Балкана, за да не попадне в ръцете на турските поробители. Дотук добре, ама само една ли е голямата жълтица и от къде се беше взела? Да не би да е паднала от небето? Да бе, да. Най-логично е просто да се е изтърколила заедно с огромната скала, направила хубавия вир. Имаше само един начин да разбере. Трябваше да провери алпинистките си умения и да се изкачи до мястото, откъдето се бе откъртила канарата, затова остави въдицата и кошчето и започна бавно да се изкачва по стръмния сипей. Право нагоре приличаше на свлачище и разумно се отклони малко вдясно, където имаше дребни храсти и по-твърда почва. Целта му се намираше на около 30-40 метра, до основата на една грамадна бука. Внимателно, без да бърза излишно, стигна до вековното дърво. Впило корени в здравата скала като огромен октопод, то беше толкова голямо, че трима човека не можеха да обгърнат ствола му. Зад него имаше малка площадка, която водеше към… нищото. Или пък не, защото в края на тази висяща тераса, над стръмния склон, в камъните се виждаше малка цепнатина.
Петър пое дълбоко дъх и тръгна предпазливо към загадъчния отвор. Ако паднеше от тази височина щеше да пострада сериозно – да счупи крак или глава. След няколко неуверени стъпки стигна до дупка в скалата, навярно вход на пещера.
Какво да правя? – помисли си той. – Дали да го раздавам като Индиана Джоунс? Ама да не стане някой сакътлък и да си отида от този свят като тъпа овца без история. Или да карам по-кротко и да не се правя на голям герой?
Златната монета обаче си каза думата. Тя го теглеше като магнит към неизвестното, затова извади телефона, с който не се разделяше. Обчаше хубавите и качествени вещи и, разбира се, устройството беше последен модел с мощна камера. Направи си селфи и няколко панорамни снимки и като включи светкавицата, влезе в отвора на пещерата.
В началото слънчевата светлина, която проникваше по естествен път, доминираше, но много скоро високите технологии взеха превес. Навътре ставаше по-широко и по-високо, но той напредваше бавно, за да не се срещне със своя кошмар – змиите. Малко са хората, които нямат страх от тези гадини и той не беше от тях. След като измина още десетина метра, спря. Тук пещерата променяше своята посока и завиваше вляво, като светлината от входа се скриваше след завоя. Не виждаше нищо, освен голи скали, затова реши да продължи напред, но ако галерията по която вървеше, се разклони, по-добре щеше да е да се върне. Нямаше смисъл да рискува излишно, защото не беше достатъчно подготвен, а не бе и от безумно смелите. Светкавицата от телефона позволяваше да разглежда добре непознатата среда. Пещерата вече се бе превърнала в доста голям коридор, който неочаквано, след двайсетина крачки, свърши.
Това ли е всичко? Затова ли брах страх? Нито друга монета,нито… абе нищо – помисли си Петър разочарован. Оказа се задънена улица, глух коловоз.
Вдигна телефона по-високо и започна да осветява навсякъде. Тогава с периферното зрение забеляза, че стената в дъното сякаш помръдна. За разлика от другите две, тази беше цялата в паяжини. Приближи се до нея и я побутна с ръка. Пръстите му потънаха в нещо меко. Увеличи натиска и разбра, че това е някаква завеса, която препречваше галерията. С течение на времето беше прашасала, хванала паяжини и заприличала на истинска стена.
Адреналинаът превзе цялото му тяло, като наркотик. Отметна зеблото, замаскирало пътя и влезе зад него разтреперан.