Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено.
Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне.
Прочетете тази книга.
Прочетете всичките ѝ книги.
Ана Цанкова
~~~
Оживяват сезоните и техните обитатели, градските легенди и истините в страниците на тази книга, тайните и премълчаните тъги, за да ни помогнат да открием човешкото в човека, да се надсмеем над ежедневната проза, да проговорим най-сетне за миналото и с лекотата на птичите криле да счупим заключалките на клетката и времето. Оживяват заблудите и непоисканите обещания, гладните чудовища и безпътицата, за да признаем най-сетне, че животът ни би бил илюзия, ако тишината не ни допуска до усмивката на другия, ако продължаваме да се крием в ниското. Всичко можем да разберем за хората, когато осъзнаем, че в поне 72 присвивания в минута живеем ведно.
Симеон Аспарухов
| Тегло | 0.200 kg |
|---|---|
| Автор | Диана Юсколова |
| Брой страници | 64 |
| Дизайн | Симолини |
| Година на издаване | 2024-08-08 |
| Редактор | Аксиния Михайлова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 145х210 |
| ISBN | 978-619-7748-28-4 |
| Фотограф корица | Alicja Posluszna |
Откъс
…
Нищо не знаеш за птиците, каза тя.
Хвърли шепа трохи на тротоара
и те заприиждаха – доверчиви и сиви,
гладни и зли,
малки, крилати и гласовити птици.
В очите им още се търкалят трохи,
под крилете им все така пърхат полети.
Нищо не знаеш за хората, казах аз
и взех камъка от ръката на детето.
А то посегна към друг – по-тежък.
И продължи да ме убива.
…
Есента е онази свадлива клошарка
с жълто-червена жилетка и зелени чорапи,
която носи живота си в найлонови пликове
и все пита: Какви хора сте вие? Какви?
Когато е добра,
храни бездомните кучета и гълъбите,
усмихва се на децата, на слънцето,
не мисли за утре. Чете стихове.
Пресича неправилно „Раковски“
и отнася живота си в парка.
Когато е облачно, става зла.
Чупи бутилки,
крещи по котките и по свраките.
Подритва боклуци по „Графа“
и се страхува от трамвая.
Студен вятър пронизва костите ѝ.
Дъжд вали от очите ѝ, лепне мъгла.
Умират листа от умора.
А тя все пита невинните минувачи:
Какви хора сте вие? Какви хора?
…
На Ана
Човек не бива да остава сам, каза тя.
Затвори вратата,
превъртя ключа два пъти,
спря да диша.
Навън хората се опитваха да са хора,
а снегът – сняг,
но не се получаваше.
Навън властваше киша.
Така се редуваха: суша, пожар,
после болест и глад,
наводнение, свлачище,
после думи без ред, без причина и смисъл.
Някой взел, някой дал,
някой грешно живял –
или друг някой грешно записал.
Две свраки донесоха трънен венец –
за косите ѝ.
Суетни птички!
Не бива човек да остава сам, каза тя.
И остана сама – като всички.
…
Тротоарът, който нарочно спъвал хората,
е някаква градска легенда,
избуяла от нищото и невярна
до безобразие.
Също както и онзи площад,
който винаги говорел истината.
Или както онзи ъгъл,
където винаги се срещали хората,
които са се изгубили в нищото.
По лицето на града – дупки, пълни с мътна вода.
По тялото – белези от среднощни пиянства.
И някоя друга изненадваща революция,
оставила след себе си незабравими спомени.
Август пада на тежки парцали.
Прах вали по прозорците.
Лято е,
а не чувам какво ме питат врабчетата
миг преди да станат защитен вид.
…
Толкова пъти му сменяха името,
че вече няма значение как се казва.
Мътни порои от думи се изсипаха върху него
и сега сънува, че го пази чадър.
Обещания празни, тежки стъпки и шум
белязаха грозно лицето му.
Толкова хора преминаха,
че се научи да бъде добър:
да пази музикантите и метежите,
фасовете и недопития алкохол…
Само гълъби крачат сега по площада.
Той брои крачките им.
Останалото е ежедневна проза:
хляб за вечеря,
хляб за награда.
Отзиви
Все още няма отзиви.