Първата дума от тази стихосбирка е „стаята”. Последната е „обичам”. Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката. То е шарено като в болезнен сън с треска и висока температура. То е кротко и буйно, като най-накрая изкрещяни дълго стаявани истини. Като да се въплътиш в картина и да се оставиш цветовете да те лашкат, където си поискат, а ти да се възхищаваш на въображението им. Музика има в тези стихове. Психеделичен рок, с малко Вагнер и нещо на флейта. Тишина със звън на дърпащи се плюшени завеси и надникнало слънце в отдавна неотваряна прашна стая. С пинсета подредени думи – една до друга, една върху друга, качващи се по рамената си звуци, които в миг се сриват и охкат от изненада.
Мога още много така да говоря за „Обратната страна на света”. Тази къща на стихове, която държите в ръцете си. Все така ще е. Ще говоря нелогично и на петна от думи, без форма и без старание за прилежност. Поезията ме води така. Разплита ми възлите, разплисква ми чашите, замеря ме с думи и образи, пренарежда ми смисъла, разбива ми броните. Води ме в светлото, пуска ме в тъмното, взима ми времето и часовника. Оставям ѝ се цялата. И ми е хубаво. И ми е вкусно. И нито едно стъкълце не сдъвквам в тези стихове. Само ги виждам как проблясват като светулки, скрити в празни раковини от охлюви. И чакам следващото проблясване. И следващото чакам, до безкрая.
Кос Атанас не е поет. Той е роден поет. От тези, за които нямаш думи. Както аз сега нямам. А когато думите свършат, ето тогава започва поезията.
Мария Касимова-Моасе
| Тегло | 0.150 kg |
|---|---|
| Автор | Кос Атанас |
| Година на издаване | 2021-09-03 |
| Брой страници | 68 |
| Размер на изданието | 145х210 |
| Корица | мека |
| ISBN | 978-619-7456-51-6 |
| Редактор | Ива Спиридонова |
Откъс
Няма следи по стените, нито портрети,
няма завеси с ресни, нито мечета, стени няма дори;
има храст – роза столетна, разцъфнала бясна, чак до небето,
избуяла от дупка, избита човешки и грубо във пода,
насложен с мозайка от ситна и цветна изпечена глина
и дребни огледални парчета, и празни риби очи,
загледани в тежки колони от розови нишки и мрамор,
които се губят високо нагоре в тавана и облаци сиви,
дето светкат три свити кълбета, три светлини –
едното е месечината зимна, милостиня е другото,
третото, газена лампа в ръцете на дядо (Бог да го прости)
и после, съньове, буйни табуни от черни и бели коньове,
с диви гриви, дългокосми опашки и глезени стройни,
дето чаткат искрящо с яки копита по пода стоцветен
и шии извиват, в устрем неспирен да бъдат извечно,
но не, те погиват в капана на всяко пробуждане сетно,
сред златни сутрешни шарки и глух пухен писък
от онзи трамвай, скрибуцащ несретно по улица „Inferno“.
Пред покоите на детето царско любимо
клечат стражи, стегнати в броня и сърма
с остри черти и свити очи, с блясък от вино
и саби извити, и със заплата триста жълтици.
Вътре – тежки килими, тъкани с омраза
от персианските роби (а после убити)
и още, дърворезбано легло с балдахини
и завивки от турскосини меки коприни;
на стената – сукно, виснало с везана сцена
езеро, лилии, гола жена и хермелина
зад сукното, везано с болка и криви игли;
скришна врата, с брава от бронз (бича глава),
зад вратата, обкована с неказани тайни
а също и с черно мълчаливо желязо,
и после коридор от въздишки и тъмна прохлада,
дето снага извива тази тъмна прохлада
под трепкащи сенки от догарящи свещи
и аромат на похот и сладко безчестие,
и прегорели фитили, и опърлени косми
от сънливи дребни вампири, събудени диво
от шумкане ситно на стъпала без сандали
и шепот от нощни ефирни одежди,
увили горещото тяло на царската дъща,
която в дъното на този безкраен таен тунел
припряно отключва втора врата накована,
а тамо контури добива подземна тъмница,
застлана с ланшна изсъхнала слама
и опръскана с тъмночервени кървени дири
където, окован за врата, на ръждиви вериги,
лежи дрипав и жив, придворния шут,
осъден на днешния ден, преди точно година
на доживотен зандан, без жал и замяна,
защото мълва из палата мълви се отдавна,
че бил не само смешник и забавник, мръсника,
а и любовник на самата инфанта невинна.
И когато същия следобед
ти реши да омесиш хляб,
двамата без изненада открихме,
че сме загубили апетита си,
но това не уби твоето намерение
и ти донесе книжен пакет с брашно
и наивната си усмивка,
и бяла купичка с вода,
в която плуваше розов облак,
изпаднал от небето,
скрито зад очите ти;
и изсипа брашното върху масата,
добави няколко капки розова вода
и се зае да му придаваш форма
и живот, и смисъл, и любов,
но това продължи по-дълго
и от най-дългия следобед;
навън се свечери, после засветля
като черно-бяло кино, лентата забърза,
а времето поспря,
а ние все седяхме, негладни,
несигурни и неловко мълчахме,
свели погледи над масата,
дето бяха ръцете ти,
млади и красиви
и напрашени с брашно.
Отзиви
Все още няма отзиви.