Роман-разследване за любов и смърт
Второ допълнено и преработено издание
„Яворов и Лора за пореден път са „герои“ на сцената на живота, авторката ги съди или оневинява, коментира и обяснява постъпките им и взаимоотношенията им с другите „персонажи“, динамизира или забавя действието, предпочита да говори още в началото на романа за развръзка, „създава“ образа на двойника и т.н. „Обсебеност“ ни увлича в познатия сюжет, но композицията е конструирана така, че читателят да погледне с нови очи на известното и да се запита какво и защо е укривано от нас в продължение на десетилетия. Изследването се чете с вълнение, с увлечение, с вчувстване в трагичната съдба на две големи и оригинални личности, каквито безусловно са били поетът и неговата съпруга. За пълноценното изживяване на текста роля играе и стилът, и ерудицията на авторката.“
Доц. д-р Мира Душкова, РУ „Ангел Кънчев“, препоръка за второто преработено и допълнено издание
~~~
„Внушително изследване, което може да мине в рубриката „интимна история на българската литература“, проведено с внимание към всеки източник, дори той да не е от „първа ръка“. Казано на едро, книгата извършва сериозна реабилитация на образа на Лора Каравелова и осветява в различна светлина любовта ѝ с П. К. Яворов. Това е сторено без никакъв „жълт“ нюанс, а почтено и сдържано са преобърнати почти всички архивни масиви и са проверени всякакви мемоарни свидетелства, за да се представи версията за взаимната обсебеност между Поета и Лора. Микроисторическо изследване за гибелна любов, в което литературата оживява.“
Проф. д-р Пламен Дойнов, „Литературен вестник“, бр. 43, 13-19.12.2023 г. за първото издание
~~~
„Десетки са книгите, посветени на Яворовите лични драми. Ще рече – много, ако ли не всичко, е казано. Оказва се обаче, че не е съвсем така. Много не е казано. Много е премълчано или пренебрегвано. Много е потулено и заглушено от крясъците на непримиримите врагове и почитатели. Двата враждуващи лагера накрая постигат – както при всяка словесна борба – единствено умора и досада. Авторката има предимството на независимия учен, загърбил угасналите вече страсти; в техния пламък трудно се достига истината. Следите на пожара са затрупали много съществени факти, документи, спомени. Но нали това е работата на изследователя – да рови в праха и там да намира бляскавите късчета истина – пък каквато ще да излезе тя. Виолета К. Радева е съвестен, търпелив изследовател, съвсем различна от търсачите на сензации и бърза слава. Нейната обемиста книга е трупана бавно, с години, с уважение и любов, като катедрала, чийто патрон е Истината. И разбира се – с преклонение пред Поета.“
Коста Радев, писател, в рецензия, поместена в скопския сайт tribuna.mk, 2024 г.
~~~
„(Книгата)… започва нехронологично с „Развръзката“ от 30 ноември 1913 г. Още тук трябва да обърнем внимание на особеностите на наратива – разказът следва изискванията на фикционалния роман, но само имитационно, за четивност, иначе текстът е фактологично достоверен, пунктуален в цитатите от пресата (в. „Мир“, „Камбана“ и др.), в металитературните и паралитературни отпратки, в отпратки към културния контекст и критическата рецепция, към психографията и документалната истинност на образите ( документи от БИА-НБКМ, ЦДА, книги). Това е начин да се излезе от плоския исторически разказ и да бъде изграден полифоничен наратив с релефно изградени герои и историческа достоверност – нещо, което авторката е доказала в досегашните си книги. Разбира се, това не е т. нар. факшън, „неизмислен роман“/„достоверен разказ“ на Т. Капоти (и сие в САЩ), а всъщност онази симбиоза, наречена „нова журналистика“, която използва литературнохудожествени похвати в журналистическото писане. Общото между куп подобни автори – български и чужди – и В. К. Радева е журналистиката… Десетата авторска книга на „несговорчивата журналистка“ Виолета К. Радева е обърната именно срещу „спекулантите и правилното интерпретиране“ на историята и фактите. Дали е успяла в тази рискова борба не съм сигурен, защото истината винаги пречи на „статуквото“… Задоволявайки „вътрешна потребност“ чрез сътворяването на този роман-разследване, Виолета Радева не спори за литературните вкусове, а за фактите и тяхната интерпретация.“
Из рецензията на Владимир Шумелов „Да погледнеш истината в очите“, поместена в „Литературен вестник“, 30.10-5.11.2024 г.
| Тегло | 0.865 kg |
|---|---|
| Автор | Виолета К. Радева |
| Брой страници | 568 |
| Дизайн | Радмила Иванова |
| Година на издаване | 2025-12-08 |
| Редактор | Ива Спиридонова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 170х240 |
| ISBN | 978-619-7748-65-9 |
Откъс
Емблема на ХХ век
Всяка книга, която човек пише, е израз на част от неговата личност.
Марсел Брион
Преди да поема през минираното поле на един трагичен и с желанието да бъде героично изживян живот – този на Пейо К. Яворов, трябва да кажа, че ме водеше „обективната случайност“, в която вярват сюрреалистите. Съпротивлявах се да тръгна през него. Но полека лъкатушех напред. Отказвах се. После поемах отново. Така минаваха месеци, месеците станаха години. Но не спирах да мисля за съдбата на поета, за драмата на неговия живот, за поезията му, за жените, които е покорил, за тяхната и за неговата смърт. Записвах разни хрумвания, правех извадки, трупах хвърчащи листи с бележки, задавах си и задавах въпроси. И вместо да откривам отговори, въпросите ставаха все повече. Без да осъзнавам това, слепият случай ме беше поставял през годините в контакт с потомците на хора, които имаха връзка с поета, с хора от най-близкото му обкръжение и със събитията, сложили край на творческата му и житейска биография. Възприех съвпаденията като закодирани послания, като знаци за намеренията на универсалния дух, от който всички ние сме част. А човек никога не знае кога съвпаденията ще ни отведат към някоя значима възможност.
В треската, която беше обхванала човечеството на прага на третото хилядолетие, по света се нароиха класации за какво ли не. Не останахме назад и ние. След анкета, неназовани „авторитетни писатели и критици“ обявиха за автор № 1 на ХХ век Яворов. Посочените в текущата преса аргументи бяха, че съдбата на поета-харамия е една от най-злочестите в нашата литература и напомняла антична трагедия. Идеята да се направи такава класация сама по себе си едва ли има някакъв смисъл. Тя не е в състояние и не може да подреди сложните и нееднозначни явления в рамките на българския изключително драматичен и динамичен век на исторически, социални и политически катастрофи и преобръщания, особено когато става дума за подреждане на писатели в таблица на духовните ценности. Още повече, че става дума за период на много сгъстено и бурно развитие на една наскоро заживяла в рамките на своя държава нация.
През ХХ век нашата литература избуява и разцъфтява, развива се тематично, жанрово, естетически, разгръща се художественото дарование на много по-широк кръг природно талантливи българи. Да коронясаш един-единствен поет, пък бил той и изучаваният в училище и обичан от масовия читател Яворов, е най-малкото спорно. По какви критерии е извършена тази класация? С какво Яворов стои най-високо? Защо не Иван Вазов, положил през същия този век основите на българската литература във всичките ѝ жанрове, естествено наложил се в съзнанието на българите като „народен поет“? Защо не Пенчо Славейков, извел нашата литература от регионалността и битовостта до равнището на развитите европейски литератури, до модерността? Приели сме да определяме този процес като „европеизация“. Защо не Кирил Христов – витален, искрящ, разнолик, плодовит? Защо не Йордан Йовков, Елин Пелин, Теодор Траянов, Димитър Талев? Неназованите „авторитетни писатели и критици“ не отговориха, а и никой не поиска от тях такъв аргументиран отговор. Шумотевицата мина и замина.
Но един от възможните отговори се съдържа в мнението на Петер Юхас : „Ако в българската литература има нещо на световно литературно ниво, това е трагедията на Яворов и Лора“. В конкретния случай това едва ли е достатъчно. Самият Юхас също не се аргументира. Освен ако аргументите се изчерпват с аналогията, която прави в поместената във в-к „Литературен форум“ през 2001 г. статия „Ади, Яворов и фаталните жени“. Тук обаче се крие голяма част от отговора защо поезията на Яворов заема такова значимо и трайно място в съзнанието на поколения българи, защо тя е непрекъснато актуализирана. Поезията на мрачния, двусмисления, противоречив, двулик Яворов. Може да се предположи, че в нея и в личността му българинът припознава някои свои дълбоко същностни черти, идентифицира се с поета. В 1919 г. Васил Пундев пише: „Между покойниците в нашата литература той има особено място. Може поуката от други да е по-голяма, но от тях все нещо ни дели – било изключителността на борческия дух у Ботев, било естетическата култура на Пенчо Славейков или патриархалността в широтата на Вазов. За нас Яворов беше повече от тях водач в нов свят, повече от тях изненада и увлече. Поезията му наистина разкри тайна: наша, дълбока, сложна, мъчително неразрешена от него, недоразрешена може би и от нас. Родството с него е преди всичко в неговото страдание“.
Релефността и яркостта на образите, шеметното движение и мощта на неовладените страсти в стиховете на Яворов определят тяхното въздействие и в някакъв смисъл уникалността им в литературата. Могъщата енергия и първичната сила на преживяването завладяват и увличат. За да проникнем в собствените си фрустрации и комплекси, за да разберем себе си, ни помагат димящите от страст Яворови стихове, обагрени с адски отблясъци. Помага ни опознаването на неговата личност, потъването в преизподнята на неговата мрачна душа, вглеждането във възела, сплел съдбата му със съдбата на една забележителна жена. И тъй като действителният свят е вътрешният свят на човека, където се разгръща вълнуващата драма на битието, лириката на Яворов вероятно ще продължи да съпътства българина и чрез нея той ще преживява своя личен сблъсък с мрачните, неосветени ъгли на душата си, ще достига до своя катарзис, а чрез и през страданието и смъртта на поета ще търси и своя отговор на екзистенциалните въпроси. Защото, нека се съгласим с думите на Пенчо Славейков от предговора му към „Епически песни“: „смятам лириката на един народ нещо като окото на човека, през което най-напред и най-добре се откроява неговата душа“…
…
За автора
Виолета К. Радева завършва гимназия в Русе, а след това българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. След двегодишно учителстване започва работа като литературен сътрудник във в-к „Дунавска правда“ – Русе. По-късно завършва философия в Софийския университет. В Института по философия при БАН защитава докторска дисертация за идейно-естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев. Установява се в София, където работи последователно във вестниците „Кооперативно село“, „Земеделско знаме“, „Подкрепа“ и „Демокрация“. Публикувала множество статии и студии на литературни и исторически теми в списания и вестници – „Философска мисъл“, „Родна реч“, „София“, „Общество и право“, „Литературен фронт“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, „Век XXI“, „АБВ“, „Народна култура“ и други. Участвала в научни сборници на университетите в Русе и Велико Търново. Сценаристка на документалните филми на БНТ: „Диарбекирски заточеници“, „В примката на мълчанието. Змей Горянин“ (първа награда на фестивала „Осма муза“ през 2006 г.), „Потомци на Фичето“. Авторка на книгите „Житие на Рилския чудотворец“ (2009), „От първо лице“ (2013), „Обол за лодкаря Харон“ (2016), „Кафене България“ (2017) и други. Съставителка и редакторка на книгата „Спасителното упование“ от Невена Крапчева.
Отзиви
Все още няма отзиви.