Книгата „От хаоса на преживяното…“, макар и дълбоко лична, не е само спомени, не е и само пътуване към едно непознато за младите време, тя е врата към неговия дух, към хората от плът и кръв, които са живели, чувствали, творили в този половин век. Написах я с желанието да свържа моето поколение с днешните, а и с бъдещите, в едно органично изживяване. Може би някои от имената ще са непознати за младите, но всички те имат свое значимо място в съвременната ни българска литература. Много си тръгнаха без време от този свят, но, слава богу, оставиха ярка следа в нея. Кои са те – ще научите от прочита.
Весела Люцканова
В спомените на известната писателка Весела Люцканова минало и сегашно се преплитат, а целта е младите да разберат какво се е случило след 1944 г., защо е станало и да извлекат поуки. Изповедният тон скъсява дистанцията между автор и читател, а историята на своя живот авторката пречупва през собствените си очи и опит на писател и издател. Тя предпочита акварелния рисунък, с който нахвърля своята вълнуваща картина и своите строги виждания за случилото се в нейния живот. Те са представени в рамката на съществуващите ограничения от идеологически характер до 1989 г. и на икономическите след това. Весела Люцканова възкресява
имена на хора, с които животът е пресякъл пътя ѝ, някои от които по онова време са били сред културния елит. Главният герой обаче в спомените на Весела Люцканова е Животът. Такъв, какъвто е, и какъвто тя би искала да бъде.
д-р Петър Величков, редактор
Тя е пряма, но деликатна, плавно поднася историите си, но напълно откровено. Преминала е през всички кръгове на ада, без това да е осакатило човешкото и достойното в нея. През всички години, в които е написала повече от петдесет книги, никой никога не би допуснал, че е видяла със собствените си очи най-грозното и най-студеното в света. В името на най-ценното – чрез думите да дава сила и воля, да ни кара да мечтаем и да съпреживяваме красивото и светлото в живота. И колкото по-безпристрастно и далеч от сътресенията в света, толкова по-вярно е всяко следващо поднасяне на ново преживяване. Дори и когато споделя своите най-лични спомени, усещането е за роман с напрегнати отношения между главни и второстепенни герои, обрат в сюжета и неочаквана развръзка. Не би могло да е другояче, защото тя умее да създава свят, който, макар и да отъждествява с реалността, да го приютява или критикува, е свят без какъвто не можем. Светът на литературата. Не глас в пустиня, а глас народен. Тя е Весела Люцканова.
Симеон Аспарухов, издател
| Тегло | 0.300 kg |
|---|---|
| Автор | Весела Люцканова |
| Брой страници | 180 |
| Дизайн | Симолини |
| Година на издаване | 2023-06-01 |
| Редактор | д-р Петър Величков |
| ISBN | 978-619-7456-95-0 |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 165х235 |
Откъс
ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ
Съвсем наскоро препрочетох книгата на талантливия разказвач Цветан Пешев „Коза ли е, риба ли е“ и освен че много, много се смях – той все още беше жив и здрав – и сериозно се замислих. Няма да обсъждам безспорното му умение да ни разсмива, от делниците да ни създава празници, беше от писателите, които измъкваха на повърхността весели случки, с които да си припомним наши писатели с усмивка и с обич. Ще се спра само на последните страници на книгата му, на които кратко е обяснил кой кой е, с по няколко думи за всеки, като за напълно непознати. И си беше така, младите дори и не ги бяха чували. Уплаших се не на шега. И дори се засрамих. Толкова ли бързо забравата помита творилите преди нас, че е нужно да бъдат припомняни? Та много от тях са наши съвременници, живи или мъртви. Мъртвите би трябвало да не сме забравили с оставеното ни значимо тяхно творчество, а живите още продължават да пишат, четем новите им книги и разговаряме за бъдещите им. Но явно авторът не е разчитал на паметта ни, а е искал дори и младите, които не ги познават, да потърсят книгите им, да попрочетат повече или по-малко от издадените и така да ги възкреси и за тези от нас, позабравилите ги, и за идващите след нас, които и не подозират, че ги е имало и ще ги има и в бъдеще. И си помислих още в началото на своя ръкопис не само за преживяното от мен с известните и със следващите известни от моето време, но и с все още малко известните или почти неизвестните млади дарования, които пристъпват все така плахо, дори незабележимо, дали да подходя и към тях по същия начин, или да се опитам най-вече да заинтригувам читателите, като опиша самите ни срещи, работата ни и споделеното помежду ни. И се надявам така да се получи тяхното ВЪЗКРЕСЕНИЕ, преди да са избледнели и спомените! Защото нищо не започва от нас и не свършва с нас!
„Животът се създава от събития, но те се превръщат в преживяване едва когато сме в състояние да ги интерпретираме, да се опитаме да ги разберем и да им придадем смисъл. Събитията са факти, но опитът е нещо неизразимо различно. Именно опитът, а не някое събитие, съставлява нашия живот. Опитът е факт, интерпретиран и разположен в паметта“. Ще се опитам точно този опит да споделя. Защото „нещо, което не се разказва, престава да съществува и загива“ според Олга Токарчук.
И ОЩЕ…
Първото от десетте условия на Хемингуей, за да стане човек писател е да има ранено детство. Последното е да не скъсва никога връзките си с гилдията. Дължа му много. Добър мой учител в прозата, научил ме да избягвам многото прилагателни, а любимият ми Чехов – да пиша простичко, но с магия. Докато Вонегът ми отвори широко вратите на времето и силата на въображението да преминавам дори през стени, без да се страхувам, и да улавям и неуловимото, и най-вече ме научи на синтез на текста. Така че… започвам от раненото си детство.
Другото дано да съм го прихванала някак и от тримата през годините. А пред магьосника Рей Бредбъри все още съм на колене. Все още дете, повярвало в чудесата на създадените от него вселени. Цял живот мечтаех да се срещна с него по разните форуми на фантастика по света, за да изразя преклонението си, а то така и не се случи заради фобията му към самолетите. Може би защото той си летеше и без тях! Ала срещите с книгите му ми бяха дали толкова много, океани от богатства, за което съм му безкрайно благодарна, но все се надявах до самата му смърт да го видя и на живо. А е можело, можело е… като сама отлетя до оня негов магичен кабинет, от който почти не е излизал, но никому не е отказал да приеме в него!
Обещах на себе си някога, обещах и на някои от вас, скъпи мои читатели и приятели, че един ден ще се опитам да опиша най-важното за мен от всичко, което преживях, честно, откровено, без маски и без грим, така както е било. Повечето ми срещи с интересни личности, местата, по които съм била, превратностите на времето и хората, които са решавали съдбите ни и ние не сме успявали да ги променим. Допуснатите грешки, любовите, приятелствата и предателствата, човешкото и нечовешкото в нас, багажа ни от умения, ала няма да премълча и за алчността, и за жаждата за власт над другите, за надскачането, за агресията на посредствеността, за загубата на доверието ни един в друг и още, каквото е било и каквото не е трябвало да бъде. И всичко това пряко или непряко е било свързано с писането и с лично изстраданото и преживяното.
Трудна книга, почти невъзможна, казах си, но все още възможна. Докато паметта ми все още притежава силата да помни и далечното, и най-близкото, без да го украсява и променя, без да ми спестява болката, жестока и оголена, наравно с миговете на щастие, съм длъжна да го сторя. Докато не е станало късно. А аз все отлагах и отлагах, и отлагах, докато опрях до времето, в което не биваше да отлагам нищо нито миг повече.
Дано да не съм закъсняла!
Отзиви
Все още няма отзиви.