~ Разбира се, че е поетичен пейзажът на Даниела Йорданова. Като прибавим към това и сърце, получаваме великолепната комбинация от честни, лични, но и художествено издържани вълнения. Тази книга вече е преживяна от авторката, сега на теб, скъпи читателю, ти предстои да преживяваш – и тъмното, и светлото, и отчаянието, и надеждата, и любовта, и… отсъствието ѝ. Защото „по хората ходи“, защото този пейзаж е и твой. Защото тази поезия ще ти зададе въпроси, но и някъде сред метафорите – са и отговорите.
На добър час! ~
Камелия Кондова, редактор
| Тегло | 0.125 kg |
|---|---|
| Автор | Даниела Йорданова |
| Брой страници | 48 |
| Дизайн | Радмила Иванова |
| Година на издаване | 2025-06-16 |
| Редактор | Камелия Кондова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 145х210 |
| ISBN | 978-619-7748-56-7 |
Откъс
ЛУНЕН ЧАСОВНИК
Домът е моето прибежище,
в което всяка вечер
се завръщам
след дългите
пътешествия
на сърцето.
Завивам се с одеяло,
стоплено
от огнената целувка
на слънцето,
от закъснялата мелодия
на поляната,
от ненаситния танц
на цветята.
Заспивам
с последната целувка
на залеза –
вълшебен водопад от цветове,
които ме залюляват
в прегръдката на съня.
А лунният часовник –
отчаян и самотен –
безцеремонно прекроява
квадрата
на живота.
НЕКАНЕН ГОСТ
„Само в самота може да грее любовта“
Анри Перюшо
На пътната врата звъни звънец.
С ранена във гърдите тишина
се втурвам в тъмното като крадец,
подплашен от внезапна светлина.
Отдавна никой не е влизал тук,
нито е тръгвал за Америка.
Стоя затворена сама, напук,
без още себе си да съм намерила.
Сърцето си заключих за света,
обезумял от много страшни погледи,
в живота спътник стана ми нощта,
погребала мечтите ми. И спомените.
Научих се да чувам вярно вятъра
в нежните отломки на душата.
И боса да вървя по парещ пясък
с птицата на болката в косата си.
Научих се да предусещам изгрева,
превърнал гордостта си във смирение,
в омекотените води на прилива
да търся за душата си спасение.
Не искам много – само любовта,
която невидима остава,
но в мен разпалва обич от тъга
и с мъдрост душата озарява.
Защо не спира лудият звънец?
Неканен гост е пропаст в късен час.
Стои навън – авер ли е, крадец ли?
Да плача или да се радвам аз?
Крадецът ще остане с празен джоб.
Защо му е живот на вересия?
Аверът – верен ли ще е до гроб,
маскиран като дявол и… месия?
На пътната врата звъни звънец.
Оплетена с въжета от тъга,
се втурва мисълта като ловец,
за да посрещне гостенина драг.
С ПОСЛЕДНОТО СЪРЦЕ ЩЕ ГО НАПРАВЯ
В реката плуват още спомени вълшебни
и гласове на птици в тръстиката звънят,
като ветрило се разтварят бреговете,
огньовете до късно не спират да горят.
А нощите са натежали от въпроси,
видях разбита самотна лодка на брега,
не съм готова да потъна в тишината,
след всяка буря моите крила растат.
Не искам да поглеждам с поглед зъл реката,
не хвърлям камък, не се отричам от света,
ще падам и ще ставам, грешките ще плащам.
От кал и сълзи нова лодка ще си построя.
БЕЗ УПОЙКА
Денят прогонва мрака, възкръсва след нощта,
кошута плаха бяга във близката гора.
Да ми разкрие тайни небето обеща,
но отговор не даде как болката да спра.
Отзиви
Все още няма отзиви.