Портрет на незримото – Николай Динев, дебют

Откъс

ЗАБРАВЕНИ МЕЧТИ

Трамваят следва пътя си и гледа вяло,
а пристан ти намираш в моите очи
и още на брега те чака огледало –
копнежи, блянове, забравени мечти…

Изпивам те сега в двореца едностаен
и не, не иска поглед никой да склони…
За малко ми отнемат образа омаен
по пряка хукнали следобедни лъчи.

Под нас са плачещите релси, за опора,
а горе раждат се искрите и пращи.
Наоколо е пълно с равнодушни хора,
а мислено прегърнати сме аз и ти.

Рубинен порив… но си толкова далече
и тук, да станем близки, чуждо ни звучи,
а в унеса прокрадва се и болка вече
и само чудо би могло да ни спаси.

Пристига спирката и слизам с неохота.
Поемам си дълбоко въздух, но тежи.
Защото на страха си влача аз хомота
и нося белег от забравени мечти.

ИЛЮЗИЯ
На София-Мария

Небето синьо е безумно пусто
и в почвата му даже корен няма.
Като илюзия, стена и лустро
е този купол, двуизмерност пряма.

Гори единствено голяма лампа
и няма друго място или време.
Кълбото, залепено като щампа –
и хоризонтът няма да го вземе.

Нощта е само мит от вехта книга.
Подобие на тъмнина от щори.
Жаравата на вечен ден пристига
и с него няма кой да се пребори.

Но пуска полумракът сиви мрежи.
Гасне силуетът ти далеч от мен.
Дочувам само чуждите брътвежи.
Този свят е вече толкова студен.

НОЩНИТЕ СТРАЖИ
На Силвия

Пустее среднощната улица малка –
примесват се газове с дъх на липи –
а днес и луната – тъй хърбава, жалка –
подхвърля ѝ немощно хладни лъчи.

На няколко стълба, отляво строени,
с наведени в размисъл сякаш глави,
залязват безкрайно слънца упоени
с оранжеви, топли, добри светлини.

Тук сякаш навеки е времето спряло.
Застинал и въздухът, в ступор стои.
Единствено даващи край и начало
са две пеперуди и лай в мрачини.

А бродеха някога сенки на птици…
До тях бяхме ние – сърце до сърце.
Досущ както нежно, със своите жици,
са сключили нощните стражи ръце.

СВЕТЛИКЪТ

Мъждука прозорец, там нейде, далече –
самотна звезда сред заспалия град,
а може би моят, за теб също вече,
единствен отново, останал е млад.

Не искам да зная ти кой си, коя си
и пускаш ли мрежи за думи в нощта,
а стига ми с теб да поделям страха си,
че може би няма да зърна деня.

Ти факел за мен си и образ ми даваш,
и фарът-спасител сред бурно море –
на мисли ловуващи бряг ти раздаваш
и котвата среща се с листа добре.

Дори между нас да издигнат преграда,
ще знам, че мънисто зад нея блести,
но ако помръкнеш, за зла изненада,
то восък до теб… не за теб, да сълзѝ!

НАСЛЕДНИЦА

Топи се залезът, догаря неизбежно
като последни мигове от чуден сън.
Крайпътна роза е обагрена тъй нежно –
тъга попила от прощалния му звън.

Между локалното и булеварда шумен,
насред безкрайна ивица стои сама,
а в блясъка на погледа ѝ златнорумен
живеят спомени за други времена.

Достигал е килимът пъстър хоризонта.
На хилядите други е била сестра.
Оставили са своите бодли по фронта
на времето си – надживяла го е тя.

Да се погрижи няма кой за нея вече
и само Господ носи мъничко вода,
оставил пътя ѝ да стигне тъй далече,
за да отвежда към онези времена.