Празновремие

Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“. ​

„Празновремие“ е книга, която провокира читателския интерес още със заглавието си. В нея са събрани стихотворения, емблематични за вътрешния светоглед на младата авторка Дарина Шопова-Станчева, поетични откровения, които всеки от нас носи като усещане в себе си, ако спре в забързаното време и се огледа в езерната вода на чувствата си. Празновремието е това, което пропускаме в надпреварата си с времето, незапълнените пространства на битието ни. След всяко стихотворение читателят ще усети как всъщност стих след стих авторката пълни затлачените ручейчета на любовта, болката, недоволството и надеждата, за да потекат те във вените на всеки един от нас. Защото вселената не търпи празно пространство, само чака някой да го подреди и да отвори вратите му за всеки, който има жажда за живот. Влезте, ще се намерите!

Маргарита Петкова, редактор

Стихотворенията на Дарина притежават един вид превъзнесеност, но не от онази незрялата, копираната от учебниците по литература, а като искрено момичешко удивление от света – подредено, бих казала даже, сплетено по определени правила на стиха.

В стиховете има ритмичност и тук-там нарушение на тази ритмичност в някоя по-къса строфа, естествено поставена в рима. Това е много важен похват в писането на поезия, защото идеалната ритмичност навява инфантилност, а липсата ѝ пък носи претенция за артистичност. При нея тези неща отсъстват, като при все това стиховете ѝ не са лишени от нежност и мекота. Липсата на ритъм в строфата на моменти е най-важната точка, разчупването на сюжета в стихотворението, поантата, акцентът.

Макар че Дарина използва думи с общо значение като зов, любов, душа, бурни морета, надежда, които понякога носят малко банално звучене, искреността ѝ потушава това усещане и прави впечатлението, че тя изповядва стиховете си от дъното на своята душа ту като дете, ту като разголена жена. От строфите струи невинност и грижовно смекчава понякога жестоките ѝ откровения. Ето един пример, в който тя започва с клише и внася нужното заблуждение в началото, че след клишето ще постъпи следващо. Но не, то е там, за да се поднесе изненадата веднага във втората строфа:

На всички дните ни са преброени,

но нужно ли е все да ги броим.

При Дарина го има характерното за поетите ни разочорование и вяра в хората в едно. При нея има призив за човечност или по-скоро за вторично очовечаване на хората, загубили облика си в техническата епоха, в която живеем. Това се забелязва много силно в стихотворението „Никой вече не изпитва жал“, където се усеща разочарованието от злината на хората, също и във „Време“, където тя отрича техния страх и ги призовава към творене на смисъл. „Време“ е изключително зряло и силно стихотворение. Вижте края му:

На всички дните ни са преброени,

Тик-така тихо всеки следващ час,

Но запълнете дните си със време,

Отдадено на важното за вас!

Стиховете ѝ на моменти звучат напевно и афористично, сигурна съм, че част от тях могат да бъдат притворени в песен. Ето някои цитати като предястие към книгата:

Колко пъти ще ме унищожиш, за да ме побеждаваш? – из „Празна гравитация“

Незабавно този свят ти дава, същото което ти на него. – из „Огледало“

Не лекувай раните си с мен, аз съм огнище, не мехлем. – из „Мехлем“

Стихосбирката ѝ е озаглавена „Празновремие“, но всъщност вътре става дума за пълнотата на времето, която може да се изниже покрай нас, ако от разсеяност не я забележим.

В крайна сметка, за да не разтеглям прекалено въведението в поезията ѝ, ще завърша така – за мен стихосбирката на Дарина е едно разголване на женската душа в студения съвременен, самозабравил се свят. В книгата тази душа остава съхранена и жива, така както никога не би могла да остане из претъпканите улици на големия град.

Диана Петрова

Възможно ли е да опразним времето от суетата на стрелките, за да го изпълним със себе си? С това, което ни липсва между секундите? Кой ще се осмели да седне на празния стол, отвъд червената линия, идваща направо от сърцето и стигаща отново там? „В умората на вечерта на дните“ човекът се връща към себе си, към собствената си нищожност, за да открие същността си. Ако има сили да погледне в бездните, да признае истините, да опитоми болката… Ако… то „отвъд предела“ ще успее да запълни празнините и ще открие „двойно повече любов“. За която и безкрайността на времето понякога не стига.

Ива Спиридонова