С новата си книга Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. „Ръцете, с които оцеляваме“. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят.
Така се и лети с думите – точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!
Ива Спиридонова, редактор
Книгата ми остърга някаква много оголена още рана и откакто я прочетох, не съм могла да мисля за друго… идеята за поезията като буря в орехова черупка, като бяла врана (гарван), като нещо, което продължава да живее и вълнува, дори след като вече не е живо онова (чувство), което го е породило…
Капка Кънева, художник
„Ръцете, с които оцеляваме“ е третата книга, в която ръце си подават Боряна Богданова и Капка Кънева и резултатът е повече от впечатляващ. Говоря за истинска поетична и художествена стойност, като епитетите ги завъртам и в двете посоки многократно. За трети път сядам на фотьойла до широко отворения прозорец. И си спомням за раменете, с чиято помощ стигам небето, за да разместя и съживя забранени съдби. А сега докосвам протегнатите ръце, да оцелея.
С цялото ми уважение към вас, таланти!
Симеон Аспарухов, издател
| Тегло | 0.250 kg |
|---|---|
| Автор | Боряна Богданова |
| Брой страници | 76 |
| Дизайн | Капка Кънева |
| Година на издаване | 2024-06-26 |
| Редактор | Ива Спиридонова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 130х210 |
| ISBN | 978-619-7748-27-7 |
Откъс
НЯМАНИ
„Стоя в сянката на дърво, което вече не съществува.“
Йосип Ости
Като отрязана ръка съм, а очаквам да раздвижа пръсти
в живота на онези, с които сме отстъпили един от друг.
Навикът е животно с обратна захапка,
което дебне, скрито, и след като умре.
Къде отиват всички неща, които вече не съществуват?
В света трябва да има място и за тях –
освободилите място на останалите.
Дали тежат толкова, че хората сами не си прощават?
Дали си имат и различен Бог?
Бог на няманите и на напусналите,
който не очаква и не забранява.
Боже на непоисканата прошка, на недадената,
боже на нищото, което ще ни залюлее:
моля те.
МОЛИТВА
Боже, благодаря ти за болката –
тя ме направи
(чужд)
човек.
ВОЙНА
вече не сме под едно и също
небе
ПОД ТЕАТЪРА НЯМА ИЗКУСТВО
на Мариупол
Стомахът на страха е пълен с тишина
и студ, чиито опит е да чакат.
Светът отрязва ли от кожата си –
огромен каталог от свършили лица,
отвратен ли е до писъци от себе си?
Бъдещето е на крачка от привършване –
децата пораснаха и остаряха
за няколко клепача време.
Да се молим ли за очите им,
дали да са отворени,
или за да има милост –
нека спят?
КРЪВТА ИЗЛИЗА
„…небето се ронеше като хляб…“
Станислава Станоева
Те влизат в дома им със сухи езици
и влага между пръстите.
Под обувките им – хляб и сол –
колкото човечество и милостта му.
От небето вали всичко останало освен сняг,
под който можеш да се скриеш.
Детето извръща глава към тях
и се изправя от земята,
гръбнакът му изпуква като стъклено топче,
хвърлено върху камък.
Приближава се до най-високия
и без да отрязва поглед от калните му очи,
протяга ръце, в които стиска ризата на баща си,
и прошепва:
Кръвта излиза най-лесно със студена вода.
Отзиви
Все още няма отзиви.