Отдавна подозирах, че Боряна Богданова умее да размества небета с думите си. Втората нейна книга, този път с кратки разкази, категорично ме убеди в това. Не е лесно най-напред да съзреш, а после и да разкажеш за малките детайли, които градят големия живот – подлез, изпитващ надежда, хризантема, от която боли, въже, на което виси надеждата, леха с ягоди, която лекува загуби… Боряна има очи и сърце за облаците, плаващи в бездънни локви, за любимия в отраженията, за възможното и реално бъдеще, за старците и децата, чиито души са най-близо до небето. Тя не измисля, тя сътворява. В това е и силата на изкуството – да сътвори свят, отражение на нашия. Затова и Боряна лети високо в писането си. А небето няма граници.
Ива Спиридонова, редактор
След впечатляващия си поетичен дебют с „Рамене и самоти“, сега Боряна Богданова наистина изненадва приятно с кратките си прозаични форми. За добрия поет самовглъбението и чувствителността са задължителни условия, за белетриста е особено важно да е наблюдателен и анализиращ. Боряна притежава от всичко по много и именно затова разказите ѝ са едновременно затрогващо-емоционални от една страна, и философско-екзистенциални от друга. Те са като моментни фотографии на ежедневието ни – понякога в ярък крещящ цвят, друг път черно-бели, а нерядко преливащи се в цялата цветова гама на дъгата. И докато се опитваш да спреш и да се запиташ „Защо и как?“, следващата история вече те е хванала за ръката и те води стремглаво напред. А това е умение само на добрите разказвачи.
Тео Буковски
| Тегло | 0.250 kg |
|---|---|
| Автор | Боряна Богданова |
| Брой страници | 116 |
| Дизайн | Капка Кънева |
| Година на издаване | 2022-03-11 |
| Редактор | Ива Спиридонова |
| ISBN | 978-619-7456-60-8 |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 145х210 |
| Художник | Капка Кънева |
Откъс
РАЗМЕСТВАНЕ НА НЕБЕТО
Калина лежеше по гръб върху студения асфалт. Майка ѝ я дърпаше за ръката, а тя плачеше. Равният тон и острите думи преминаваха в режещи викове, удрящи по всяка гласна. Жената, забравила, че някога е била дете, закриваше небето с големите си, обидени от това, че не я слушат, очи. Веждите ѝ се приближаваха една към друга и в последния момент, преди да се срещнат, образуваха няколко бръчки по средата, за да са сигурни, че няма да се докоснат. Когато момичето изписука „Няма!“ в отговор на „Ставай!“, те се извиха нагоре като дъги и за малко да изскочат от лицето ѝ.
Бяха излезли от двора на градината и тръгнаха по улицата, когато Калина видя огромната кръгла вода, която се беше изляла върху земята. Беше на три и искаше да скача в локвите. Но майка ѝ не ѝ даваше, защото щеше да се
намокри и да настине. Зимата беше излязла от годината,
а пролетта влетя с порои и прекършени клони.
Жената прекъсна битката за малко, защото телефонът ѝ звънеше, изправи се и започна да го търси из чантата си. Калина продължаваше да лежи на земята и да гледа как сивите облаци се бяха преплели и се движеха заедно, а
вятърът ги побутваше да скочат по-скоро от картината
пред очите ѝ. И спря да плаче.
Тя забеляза как една възрастна жена се приближава бавно към тях. Беше леко прегърбена, ръката ѝ стискаше здраво бастуна, на който се подпираше, а кокалчетата на пръстите ѝ сякаш щяха да изскочат от кожата. Когато
стигна до тях, Калина видя, че цялото ѝ лице беше в дълбоки бръчки. Приличаха на различни по дължина пътища, които обикаляха по кожата ѝ, а бузите ѝ бяха хлътнали като малки пещери.
Младата жена отлепи телефона от ухото си и се
обърна, а момичето леко се надигна. И двете я гледаха с любопитство. Устните на възрастната жена се раздвижиха
бавно и тя цялата леко потрепери. Попита съвсем тихо:
– Добре ли сте?
– Да, да, просто се глезим малко, както обикновено. Този път за една локва.
Майката погледна с присвити устни дъщеря си.
– Добре, няма да ви преча. Исках само да се уверя, че всичко е наред.
Направи кратка пауза, колкото да си поеме въздух и да вдиша отминалия дъжд, и продължи:
– Времето е хубаво, много обичам да вали. Както и да наблюдавам колко бавен става животът след това.
Секунда тишина, в която майката щеше да възрази, но възрастната жена явно нямаше нужда от чужди думи.
– На осемдесет и три съм – когато човек отдавна
би трябвало да се е отегчил от всичко, понеже няма какво
повече да види от света.
Тя вдигна ръка нагоре и посочи небето, след което я прибра, сякаш прегърна света и го сложи в джоба на палтото си.
– Би трябвало да няма нищо ново, което мога да изпитам или преживея. Но не е така. Обичам сутрин да пия билков чай на балкона в кухнята, да държа ръката на дъщеря си, когато идва да ме види, да говоря с внучка си по телефона и с мъжа си в спомените ни. Много е хубаво, когато откривам още малки улички в София, за които не знам, и нови рисунки по стените на сградите. Не се уморявам да стъпвам по листата на есента. Много често ходя пеша през парка до една сладкарница в този квартал. Бавничко, но винаги стигам. Заради дърветата и хората. Може да казват, че никой не се е измъкнал жив от живота, но аз ще изляза от него съвсем жива.
Тя се усмихна едва-едва, повече на себе си, и затвори
очи за няколко секунди. После погледна момичето.
– Искаш ли да видим какво има в тази голяма локва?
Майката отново понечи да възрази, но се спря. Като че ли нещо заседна в гърлото є и є попречи. Калина нададе радостен вик, стана от земята и започна да подскача.
Възрастната жена я погали по косата и двете застанаха
на ръба на локвата. И влязоха в нея.
Разликата в годините се топеше под краката им. А
небето се размести от смеха им.
Отзиви
Все още няма отзиви.