Съдбовен полет и други разкази – Марина Стоева

Откъс

– Го­то­ва ли си за път, Зоуи? Всич­ко ли е про­ве­рено? Да не заб­ра­виш не­що важ­но…

– Всич­ко е на­ред, Джим. Не се без­покой. Доку­мен­ти­те са при­гот­ве­ни, ба­га­жът ми е опа­ко­ван, би­ле­тът е у мен. Няма по­вод за тре­вога. Споко!

– Добре. Аз, ка­то шеф, съм длъ­жен да по­пи­там и да те под­се­тя, за да не про­пус­неш нещо. Но ти си зна­еш най-доб­ре, раз­би­ра се…

– Раз­би­ра се – ус­мих­на се тя в от­го­вор на на­чал­ни­ка си. – Ще тръг­вам, че по­ле­тът ми е доста ра­нен и тряб­ва да се нас­пя, ина­че ча­со­ва­та раз­ли­ка ще ме съ­си­пе, по­не за 3 дни.

– Чао! Поже­ла­вам ти мно­го ус­пех на та­зи важ­на за ком­па­ни­я­та ни сре­ща и да­но имаш при­я­тен полет!

– Бла­го­да­ря, Джим! А ти наг­леж­дай не­ща­та тук, гри­жи се за ко­ле­ги­те… на­ли сме ед­но го­ля­мо се­мейство, тряб­ва да си по­ма­га­ме! – смиг­на му тя на из­ли­за­не. – Чао!

Зо­уи бе­ше прив­ле­ка­тел­на мла­да же­на, сре­ден ръст, строй­но тя­ло, сим­па­тич­но ли­це и огром­ни зе­ле­ни очи, с дъл­га, въл­ниста ко­са с цвят на тъ­мен шо­колад. Изг­леж­да­ше доб­ре спо­ред сред­носта­тисти­ческа­та оцен­ка на мъ­жете, ко­и­то я бя­ха виж­дали. Но тя бе­ше и мно­го по­ве­че от то­ва – просто ху­ба­ва, мла­да жена. Тя бе­ше ус­пеш­на мла­да жена. Само на 32 г. бе­ше постиг­на­ла за­ви­ден ус­пех в ка­ри­е­рата. След за­вър­ше­но об­ра­зо­ва­ние с пъл­но от­ли­чие, раз­би­ра се, спе­ци­ал­ност „Кор­по­ра­ти­вен ме­ни­дж­мънт“ в Уни­вер­си­те­та Стан­форд, ръко­во­де­ше от­дел „Кор­по­ра­тив­ни кли­ен­ти“ в го­ля­ма меж­ду­на­род­на ком­па­ния и се пол­з­ва­ше с пъл­но­то до­ве­рие на ди­рек­то­ра ѝ. Сега за ком­па­ни­я­та пред­сто­е­ше сключ­ва­не на огром­на сдел­ка, ко­я­то ще­ше да ѝ от­во­ри път към па­за­ра на цял нов кон­ти­нент, и всич­ки тръп­не­ха в очак­ва­не на ре­зул­та­та от пре­го­во­рите. Те бя­ха по­ве­ре­ни на най-под­хо­дя­щия чо­век за цел­та – Зо­уи Смит.

Кол­ко­то и да бе­ше ус­пеш­на ка­ри­е­ра­та ѝ оба­че, Зо­уи, как­то и все­ки друг чо­век, не бе ли­ше­на от проб­леми. Оста­на­ла си­ра­че ед­ва на 4‑го­диш­на въз­раст, ро­ди­те­ли­те ѝ бя­ха за­ги­на­ли в ужа­сен ав­то­мо­би­лен ин­ци­дент, тя бе от­г­ле­да­на от ба­ба си. Възрастна­та же­на бе да­ла всич­ко от се­бе си, за да оси­гу­ри на де­те­то пъл­но­це­нен жи­вот, ма­кар и ли­ше­но от ро­ди­тел­ски грижи. Тя бе­ше всич­ко, це­ли­ят свят, за Зо­уи, как­то и мо­ми­че­то – за ба­ба си. Зоуи най-мно­го от всич­ко се стра­ху­ва­ше, че един ден ще­ше да из­гу­би ба­ба си. Не си пред­ста­вя­ше жи­во­та си без нея и се ста­ра­е­ше да не мис­ли мно­го вър­ху това.

В емо­ци­о­на­лен план не­ща­та не из­г­леж­да­ха по-добре. Няма­ше мъж до се­бе си, на ко­го­то да раз­чита. През це­лия си жи­вот бе свик­на­ла да се опра­вя са­ма, за да не „те­жи“ на въз­растна­та си ба­ба, въпре­ки че Бар­ба­ра не при­е­ма­ше не­ща­та по то­зи на­чин, за нея бе истин­ско удо­вол­ствие да се гри­жи за оси­ро­тя­ла­та си внуч­ка – един­стве­ни­я чо­век, кой­то ѝ на­пом­ня­ше за дъ­ще­ря ѝ.

Ме­ри-Ан бе­ше един­стве­но де­те на Бар­ба­ра и Джо­у­зеф Ке­ли и не­ле­па­та ѝ и ран­на смърт съкру­ши­ въз­растна­та двойка. Джоу­зеф, дя­до­то на Зо­уи, та­ка и не пре­въз­мог­на за­гу­ба­та на дъ­ще­ря си, по­чи­на от ин­фаркт 4 ме­се­ца след нея. Така Бар­ба­ра за­гу­би пър­во де­те­то си, пос­ле и съпру­га си. Може би ня­ма­ше да пре­жи­вее тол­ко­ва мно­го бол­ка, ако не бе­ше мал­ка­та Зо­уи, кле­то­то си­ра­че се­га има­ше един­стве­но ба­ба си. Тя се бе зак­ле­ла на гро­ба на дъ­ще­ря си, че ще от­г­ле­да де­те­то ѝ, как­во­то и да се случи. Но то­га­ва не мо­же­ше да пред­по­ла­га ка­къв нов удар ѝ крои съд­ба­та, и то съв­сем скоро. Веро­ят­но ще­ше да пос­лед­ва скъ­пия си Джо­у­зеф, ако не бе­ше внуч­ка­та ѝ, ко­я­то се­га има­ше най-го­ля­ма нуж­да от нея.