СПОДЕЛЕНИ СЕЗОНИ
Да! Поезията може да бъде и болка, и лек. Припомних си го за пореден път, докато четях поетичните откровения на Зоя Гаргова. Една идея по-късно вече бях и съучастник в излизането на „Сезоните на самотата“ – като редактор.
Защо е завладяваща книга ли? Защото е лична, затова и много честна. Болката и поезията не можеш да излъжеш. Зоя не се е и старала да лъже. Просто е нарисувала с думи различните състояния на самотата, „възпяла“ е отсъствията и се е опитала да се потърси, изгубена след загуби, в метафорите. Намерила се е, твърдя и като читател, и като редактор. А сега ще намери и теб, скъпи читателю! Защото споделената самота стига до друго сърце и става по-поносима. Защото и твоята самота ще се припознае в изповедите на Зоя и от болката ще разцъфне красивото. Зная, че ще го видиш. Ето такива неща прави поезията…
На добър час на тази споделеност!
Камелия Кондова, редактор
| Тегло | 0.150 kg |
|---|---|
| Автор | Зоя Гаргова |
| Брой страници | 64 |
| Дизайн | Радмила Иванова |
| Година на издаване | 2024-05-10 |
| Редактор | Камелия Кондова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 145х210 |
| ISBN | 978-619-7748-23-9 |
| Художник | Десислава Гаргова |
Откъс
ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ
Поглеждам се в огледалото и се стряскам –
застаряваща светлоока жена. Непозната.
Младостта се е вплела в посивялата ѝ коса,
а смехът – в дълбоките бръчки.
Годините ѝ са оцветени като чергите на баба ѝ –
радости и болки – на ивици.
Сама, от всяка суета освободена.
Освободена някак странно, постепенно.
По-търпелива, по-добра.
Прощаваща. И опростена.
БЕЗСЪНИЦИ
Запилял се е някъде, знам ли къде,
подгонил спомени, забравени срещи,
запомнил смеха, думи казани или неказани…
След среща със стари приятели всичко е друго,
Плаши ме тъмнината и се питам:
Отминало ли е всичко? Никога ли няма да се случи?
Защо не идва сънят?
ПРЕДПОСЛЕДЕН СЕЗОН
Вали, хладно е.
Завивам се в тъгата си.
Зимни са мислите.
Чакам слънцето.
Всичко е думи – написани, изречени.
Обещават, свързват, разделят.
Словата на живите, а на мъртвите?
Онемели, оставили само записаното –
безмълвни парещи въглени.
Искам да чуя гласа ти.
Търся началото,
прескачам през годините,
избирам светли багри, за да нарисувам спомена.
И да стигна до самотата накрая.
МОРЕ В АЛБУМ
Вдъхвам свежестта на утрото.
Слънцето ме обгръща с топлина.
Затварям очи и неволно потъвам в спомена,
бавно пълзящ, като дългия ден.
Пак съм там, тичам по пясъка и се гоня с вятъра,
Чувам смеха на децата,
шума на вълните,
със соления вкус на усните ти.
ЛЯТО Е
Обичам багрите на здрача,
пастелни, нежно-променливи,
и това притихнало очакване,
замряло сякаш, нерешително и плахо.
И болката на слънцето,
потъваща зад хоризонта бавно,
Дали ще може да се върне?
Внезапен сняг покри земята.
Замислих се за зимите,
които ни връхлитат изведнъж,
за цъфналите нарциси –
дали ще оцелеят в този неочакван студ?
Колко сме безсилни пред съдбата,
преплела мрак и светлина,
със ситен скреж попарила главите ни –
все тъй в очакване на пролет.
Това, което ни подканя
да тръгнем въпреки студа,
е лудата увереност, че ще успеем,
прекрачили поредната поледица,
душите си да стоплим.
И като стръкчето трева, за слънце зажадняло,
ръка протягам, за да те докосна.
Забравила, че е замръзнала земята.
Отзиви
Все още няма отзиви.