Сирените на небесната полиция

Откъс

АКО
(безкрайна песен)

Ако ти подари поне една
от уморите си,
ако те приюти между колената
и гърдите си,
ако ти проговори така,
че
да чуеш само дъха ѝ,
значи е застанала
на пътя ти
и
може да ти помаха с ръка,
а може и не.
Не съжалявай, нали
я зърна поне.

И… ако ѝ проговориш така,
че
да чуе само дъха ти,
някой ден пак ще застане
на пътя ти.
И…
ако ти подари поне една
от уморите си…

ПЕСЕН ЗА ВИДЯНОТО НЕВИДЯНО

Видя, че беше много далече.
Това бе всичко, което видя.
Преди да излезе, се преоблече
и наскуба китка цветя.

Видя, че вътрешността ѝ е мътна.
Това бе всичко, което видя.
Няколко пъти се спъна на пътя
и няколко пъти се спря.

Дали я видя почти разсъблечена
или така му се привидя?
Случва се понякога в особени вечери,
а понякога дори през деня.

Видя, че по краищата беше червена.
Това бе всичко, което видя.
И беше толкова необикновена,
че сякаш за пръв път я видя.

Видя я някак си озарена
от нещо, което не бе светлина.
Но стана толкова мигновено,
че сякаш не я видя.

Помни само, че хвърли цветята
и дълго без дъх стоя.
Както стои на площада статуята
с увехналите цветя.

После се върна и се съблече.
Беше забравил, че я видя.
Пък и тя беше така далече,
че вече не беше тя.

КЪСОКОСА ПЕСЕН
(на Здравка)

Обичам онези три бели косъма в твойта коса,
които толкова те ядосват.
Денят е бил топъл, нощта студена, паднала е роса,
и както някога босите ти крака я докосват.

Аз пък измервам разстоянието между някога и сега –
то е четири педи и осем лакти.
Четири педи неосъзнато щастие, осем лакти осъзната тъга
и не знам защо се оказа толкова кратко,
но се оказа, че е точно толкова,
оказа се, че е точно така.

А времето си минава, минава,
времето си върви.
И косата ти все по-хубава става,
защото си ти.

Ако ми позвъниш и не ти отговоря,
то значи, че съм умрял.
И дните са разредени като отпорените греди на стобора,
но дори тази песен, но и тази песен дори
вече съм ти я пял.

И не мога да моля, не мога да моля,
но бих,
както не можех и да прощавам, и да прощавам не можех,
но ти простих.
Аз ти прощавам, прощавам, прости ми и ти,
дори само защото обичам
тези три бели косъма
в твоите коси.

КРИМИНАЛЕН БЛУС

Ще те открия дори в гори тилилейски,
ще те открия дори в ония гори.
И ще бъда трънливата вейка
около шията ти.
Може би ще повикам линейка
като видя кръвта ти по плочите.
Може да ми олекне, може и да офейкам,
а може и да залоча.

Не знам, не знам, вече не знам,
вече не съм нито тук, нито там.
Вече не съм на себе си, вече съм друг.
сърцето ми е прободено с кука,
кръвта ми изтича като вода от улука.
А душата ми – събрана в юмрук.

Ще се гледаме двамата от двете жалейки,
окачени при спирката на автобуса,
или на дървото до кварталната пейка,
където някога слушахме блуз.

А хората ще разправят как един
господин
убил
жена си.

Бил възпитан, но непредвидим –
така ще казват
и ще добавят:
„ега си“.

После вятърът ще издуха двете жалейки.
Но, ако ги прочете,
ще вие из пустите улици унило и глухо
и ще плаче в улуците
като дете.

ПЕСЕН ЗА НЕВЪЗМОЖНОСТИТЕ
(на Симка)

За мен вече няма лек, недей да рониш тия сълзи, момиче!
Аз вече не съм човек, аз съм клонинг и не мога да те обичам.

Аз съм само един отпечатък от онова, което се преобърна,
аз вече преминах оттатък и няма как да се върна.

Аз съм само едно очертание, случайна и неуместна мисъл,
прихваната с дървена щипка и върху простора увиснала.

Аз съм съм съвсем наблизо, аз съм в същия град, но
на невъзможното разстояние оттук до никъде.
И обратно.