Духът на писането… Трудно е да удържиш юздите му, за да притихне и ти се подчини. Героите често са недоверчиви, подозрителни и изкушението да ги разтърсиш е неудържимо. И читателят цени това, че някой като Женя Димова търпеливо, с вниманието на познавач и талант да съпреживява е успял милостиво да укроти немирния Дух на мястото и да извади доброто, ангелското от хората там. Като принос към една бленувана, но недовършена карта на Земята – с овладени от красотата и описани вещо земни кътчета и човешки съдби.
Стефан Бакърджиев
~~~
Силата да проявиш милост да приемеш човека точно такъв, какъвто е – тя е съизмерима с божественото. И на такава милост са способни само слезлите тук ангели. Да, има такива и Женя Димова добре ги познава, защото е… един от тях. И понеже е техен летописец – почти като героя ѝ Олег – тя записва, но не греховете им, а жестовете на обичане, които ги превръщат в… хора. И в същото време съвсем неусетно съшива и криле от думи за хората, за да ги превърне в… ангели.
Да, „Скъпи мои ангели“, понякога само думите са достатъчни, за да полетим.
Ива Спиридонова
~~~
„Скъпи мои ангели“ събира разкази за хората в онзи крехък миг, когато животът ги изправя пред избор. Между традиция и свобода, между вяра и съмнение, героите търсят път към себе си и към другите. Тук ангелите не са небесни същества, а човешки души – раними, колебливи, способни да грешат и да обичат. Болката присъства, но не надделява. Защото всяка история носи тихо разбиране, съчувствие и надежда. И напомня, че светлината често идва след най-тъмния въпрос.
Симеон Илиев Аспарухов
| Тегло | 0.270 кг |
|---|---|
| Автор | Женя Димова |
| Редактор | Юлия Дивизиева |
| Отговорен редактор | Ива Спиридонова |
| Художник | Катя Христова |
| Дизайн корица | Grafico I Стефан Христов |
| Дизайн | Радмила Иванова |
| Корица | мека |
| Година на издаване | 2026-03-16 |
| Размер на изданието | 145х210 |
| Брой страници | 200 |
| ISBN | 978-619-7748-70-3 |
Откъс
ГРАМОТНОСТТА НА ЩЪРКЕЛИТЕ
Аз бях единственият човек в цялото село, който можеше да направи връзка между смъртта на жената и сватбата на младежа. Не присъствах на нито едно от събитията – турците ги правят посвоему загадъчни или пищни. А точно такива – никак не ми допадат. Ден след като всичко беше приключило, събрах багажа си и напуснах бабиния дом. Върнах се в реалността на градския живот, стараейки се да подредя в ума си другата реалност. Онази, която започна преди няколко месеца, в шестнайсетия ден на юни, когато пристигнах за пореден път на село, за да събирам матери-али за книгата си. Селото, върху чиято история работех, има около двеста къщи и сега, близо трийсет години след началото на спомените ми, само двайсет от тях са български. През седемдесетте в него започнаха да се заселват турски семейства. По-скоро някаква странна смесица от мюсюлмани, отдавна откъснали се от религията си, и светли цигани, родени на север от Балкана. Техните села бяха залети от новопостроения язовир „Камчия“. Във всяка къща, в която старите стопани умираха, а децата им се погражданяваха безвъзвратно, се настаняваха с внезапното си малко стряскащо присъствие новите се-мейства. И само за няколко сезона от многоцветните бъл-гарски дворове оставаше кафявата, утъпкана пръст на една непозната леност. Кадъните по цял ден седяха на земята пред вратниците си, кръстосали крака в пъстри шалвари. Не поздравяваха, прането им демонстративно беше разперило ръкави и крачоли по плетовете и само тук-там из градините им се мяркаше по някоя кльощава вършина боб или ниско, увехнало зеле. С годините новодошлите поле-ка-лека възприеха от местните начина им за поддържане на дом, като го съчетаха с добрите страни от своята „наука за живота“. Приеха от тукашните практичната мъдрост и доб-росъседството, но слабостта им към рахатлъка си остана непроменена. След двойката щъркели на електрическия стълб другото, което видях тук преди седем лета, бе Сафие – булката, която си беше довел Джефер. Беше пристигнала с детето си, малко момченце с черни очи, още стреснати от раздора в родната му къща. Сафие беше различна, с жълто-оранжевите си къносани коси и нокти, сочна с мекия си, разлат бюст, с високата изправена фигура и с усмивката, повдига-ща по особен начин скулите ѝ. Всичко у нея ме караше да се чудя на произхода ѝ и на тайните, които носеше с непоз-натата си култура. А бяхме на една възраст.
За автора
Женя Димова е родена в Плевен на 6 юли 1965 г., но голяма част от живота си прекарва в Казанлък. Сега живее в село Голямо Дряново. Завършила е българска филология в Софийския университет през 2008 г. Има осем издадени книги:
„Залите на пролетта“, поезия;
„Невидими намерения“, поезия;
„Не ОбичаЙно“, поезия;
„Киприада“, поезия;
„Богът на ежедневието“, поезия;
„Романтика за напреднали“, поезия;
„Сезонът на видимостта“, разкази;
„Ѐла и съдините“, роман.
Отзиви
Все още няма отзиви.