Сто години зима

Откъс

СТО ГОДИНИ ЗИМА

До днес болиш в мен
като стар гнил зъб.
Като януарски вятър,
свирещ в костите.
И в списъка на гостите неканени
в съня ми –
блудни,
низвергнати
странници –
си пръв.
Без заповед.
Без пълномощно.
Прокуждам те.
Презирам те. Но в нощите,
в сърдечен нокдаун,
в стогодишна зима,
изследвам себе си –
до кръв, непримимо –
за белезите ти… А можем още!
Когато вече не повтарям нежни грешки
и крия гръд под дрехи
от стомана,
внезапно,
в транс,
задавам си въпроса
и чопля заздравелите си рани:
Защо да не съм пак
червенокоса?
Не може ли
да върна тази тежка,
сурова зимна нощ
и драскотините –
по влажните ти бузи
сини дири –
да се съсичаме с ехиден поглед
косо
и да подпишем
временно примирие?
Как искам пак да плача както някога!
Да игнорирам
пагубни знамения!
В опушени ъгли,
в развратни улици,
с размазан грим
от глупави решения
да те догоня
и смразя с целувка,
досущ милиони борови игли…
И нека бъде сто години зима!
Под блузата,
в изтръпналите бузи,
о, нека инжектираш мойто име!
Признай –
болеше хубаво… Нали?
Дано,
докато пиеш чай с велможите,
и сивият ти кръг
е все по-тесен,
и, бесен,
и излязъл извън кожата,
си спомниш
за камшиците на трепета…
За хапещия студ
и за въздишките,
за шевовете ни
и нишките,
и шепота
на халата сапфирена…
Не ме захвърляй в топли дни кашмирени!
Освободи ме
от жестоката си есен!
Светът е станал толкова
стерилен…
Да бъдем мръсни пак!
Червенокоси!
Във болнични легла.
Нехигиенични.
Езичници
и просяци –
но личности!
Пак обикни суровия ми климат.
Щурмувай сънищата ми залостени
като неканен
и премръзнал гостенин…
И нека бъде сто години зима!
И нека сто години да вали
в студената ни бяла пантомима…
Признай –
болеше хубаво…
Нали?