Проектът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“
~ „Тролейни хроники с разместени страници“ е книга за онези мигновени мисли, които ни връхлитат между две спирки, но рядко задържаме. Татяна Йолинска пише като пътник без крайна дестинация – събира и документира разпилени спомени, разговори, тишини, несъстояли се срещи – моменти, иначе обречени да се разтворят в отварата на времето.
Книгата е съставена от кратки разкази, поетични фрагменти и моментни портрети, обединени от темата за паметта – личната, колективната, градската. Всеки текст е като прозорец, който някой е забравил да затвори. Думите и мислите се разместват, точно както страниците на тази книга, а между тях остава тишината – невидимият белег, който превръща София в споделен спомен.
Не за четене, а по-скоро за преживяване, тази книга наподобява случайна среща в дъждовен ден, последната дума от разговор, който никога не се е състоял, тихото усещане, че нещо важно се изплъзва в момента, в който се опитаме да го уловим. ~
Преслава Божидарова, редактор
| Тегло | 0.150 kg |
|---|---|
| Автор | Татяна Йолинска |
| Брой страници | 72 |
| Дизайн | Радмила Иванова |
| Година на издаване | 2025-04-30 |
| Редактор | Преслава Божидарова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 145х210 |
| ISBN | 978-619-7748-50-5 |
| Художник | Доменика Тодорова |
Откъс
ИЗБОР
Често, преди да заспя, си представям една и съща ситуация. Тя не е свързана с конкретно място или хора. Няма визуална част. Тя е просто интересно и страшно усещане за света.
Мисля си как съм умряла и съм изправена пред избор. Дали да се преродя като чисто нов човек, без никакви съзнателни спомени за света и предишни животи. Или да се преродя, но спомняйки си всичко, с единствено условие – да нямам право да търся хората, които съм обичала.
Да си представим, че този избор съществува. Следователно това означава ли, че всички души избират забравата пред това да не могат да обичат?
Нямам собствен отговор.
Може би наистина една душа не може да понесе толкова много загуба. Или толкова много любов. Със сигурност има лимит на спомените. Човек не бива да помни всичко. Човек трябва да забравя.
Може би затова умираме. Защото харддискът ни (или, без метафори – сърцето ни) се е препълнил с информация и се нуждае от преинсталиране.
Не знам кое бих избрала. Но ако наистина съществува такъв избор – нямам спомени.
1.
За първи път в най-кристално познатата градинка нямаше пукната душа.
Дори моята.
Може би се разхождаше някъде.
Далече.
Или просто беше замръзнала заедно с пръстите ми.
На краката.
Тези горе пазех.
От докосване. От натиск.
И успявах.
Но са червени.
За нещастие – и мокри.
НА КИЛОГРАМ
Колко самотно би могло да бъде едно същество? За да разберем, може би трябва да намерим мерило за самота. Бройна форма.
Една самота. „Искам една самота“. Не ми звучи правдоподобно. Тогава – килограм самота? Това звучи по-вярно. А и съвременно. Има ли количество, има и пазарна стойност! Нали? Възрастта ми ме спаси от това да уча маркетинг и икономика в гимназията. Или ме прецака? Както и да е.
„Един килограм самота, моля“.
Колко ли би струвал такъв килограм? Сигурно малко, защото всеки би могъл да я продава, но може би никой не би искал да я купи. Защо да трупа излишна самота, ще вземе да се развали. И ето, така дори самотата е продукт. Продукт на човешката душа. Евтин и неизбежен.
„Един килограм самота, моля“.
Поне това ни сближава. Това и смъртта.
Бихме могли да си помислим, че двете (самотата и смъртта) си приличат повече от всички други продукти на земята. И все пак самотата не би могла да се продава. Тя е подарък. Бонус към всяка покупка. Самотата е промоционален безплатен продукт.
Разбира се, има вариант, в който след неизвестно време може да ни е нужна, да ни залипсва. Но само след смъртта – за това съм почти сигурна. Първо изчезва смъртта, а после самотата.
Затова ще се застраховам, ще използвам всичко, което не научих в училище, и ще си я поръчам предварително:
„Един килограм самота, моля. За вкъщи“.
Отзиви
Все още няма отзиви.