Загърбената земя

Когато за първи път отворих тази книга на случайна страница, в очакване да ми „проговори” и следвайки съвета на Весела Люцканова, която ми каза за нея кратко и ясно: „Тази книга е поезия!”, попаднах на това:

„За такъв дъжд казват, че бие на пропук. Небето се обръща с дъното нагоре, а душата на облаците се слива със земята. И боли, и е пречистване, и е проклятие… Вселената раздира ризата си, непосилна да издържи накипялата лудост, и се мъчи да скрие голотата си с големите мокри отломъци; а голотата е чистота, която всеки иска да види. И се люлее животът, и гърми и святка стремежът.Вятърът поема водния плащ, издува го като голямо морско платно, налита с него, побеснял от мъка и обида, че точно нему, най-свободния, не е дадено да види истината под скъсаната риза. А човеците, построили своите къщи, засадили своите дървета, се молят бентовете да издържат, да озаптят реките. И за милост се молят, та покрив да им остане и себе си да запазят. И за греховете си спомнят: че пречистване ако има, през очистение трябва да мине.” / „Пламъци” /

И този кратък откъс ми бе достатъчен, за да изчета всички новели на един дъх, да замина за Загърбената земя и впоследствие да се върна от нея по-богата с всевиждащи очи, онези на душата.

Сборник с текстове, които забиват погледа на очите си в тила ни, за да ни накарат да се обърнем назад и да не загърбваме себе си, новели, написани в духа на най-добрите образци на класическата българска литература, които ни напомнят за непреходните ценности на битието. Универсални имена, които всеки от нас може да носи, понеже всички сме грешни, герои, изрисувани с обич, каквато ни оставиха за пример Йовков и Елин Пелин. Картини, нарисувани с наситени тонове, дишащи и ярки. Истории, съчетаващи жестока реалност и приказно въображение. Уроци по човещина и себепознаване.

Такова впечатление оставиха у мен събраните в „Загърбената земя” новели. Няма как да останеш беразличен към образа на надеждата, на учителя по прошка, човека – ангел Йоана /”Синева”/. Не можеш да подминеш образите на дъжда и бурята /”Пламъци”/, толкова живи, валящи и бушуващи, колкото съдбовните хора в живота, не можеш да не усетиш горещината на пламъците, в които „изгаря всичко”, което някога сме били. И ти става страшно от такъв Великден, с какъвто ни сблъсква едноименната новела, толкова надълбоко разровила изконните ни български корени, за да достигне до злото, до убиването на любовта, до превръщането ѝ в лудост, до загубата на човешкото. Именно тук ясно излиза на преден план мотивът за пътя, който може да бъде проследен от началото до края на самата книга – и в първата, и в последната новела героите тръгват на път, чиято посока накрая се оказва, че е към себе си. Тук обаче, пътят е невъзможен, затова и изписан в писмо, в страдание, и продължаващ единствено отвъд. Но е неизбежен. Както съдбата.

Изключително интересна е и новелата за предателството от най-близките, от сестрата, от любимия, „Момче от цветя”, където срещаме много приказни елементи – премеждията, през които преминава героинята, един осъвременен образ на юнака от познатите ни български приказки, мотива за крилете, за вълшебното излекуване… и вярата, че си нужен някому, някъде, отвъд загърбеното. Добро продължение на темата за злото у хората е и „Кучета”, онези зверове, които изяждат сърцата човешки и гладните за добро души и онези кучета, които се оказват по-хуманни от хората.

Едноименната новела в сборника, „Загърбената земя”, носи най-много смислова натовареност, тук отново откриваме мотива за пътя, но и за забранената любов, за демоните, които всеки от нас носи, за греха, доверието, верността и не на последно място – за слепотата. Тук сякаш се пита – сетивната или духовната слепота е по-страшна и за какво точно трябва да прогледнем. И какво ще видим, проглеждайки. Това, което искаме или това, което трябва? Очаквано силно е и продължението на всички тези теми, по един или друг начин, в „затварящата” / или по-скоро „отваряща” отвъдтекстово нови смислови пластове / новела от книгата – „Проклятието”. Именно тук достигаме и до обобщения образ на всички герои, с които сме се срещали до момента – „Такива бяха в Загърбената земя, неразгадаеми: ту болезнено лоши, ту някак по своему добри”. И до единствения начин за разваляне на проклятието, тегнещо над хората от тази земя – поемането по пътя на забравата и прошката, които лекуват душата.

В крайна сметка, чисто субективно погледнато, смисълът на тази книга сякаш се крие в посланието, което отправя към читателите си – не загърбвайте себе си, обърнете очи към вас самите, приемете се такива, каквито сте, простете си извървяното и продължете нататък по пътя си навътре, защото „…човек има само себе си като пътека, като път, като храм”.

Ива Спиридонова