Тази година украсих изкуствената коледна елха в средата на ноември. Ако не ме беше срам – основно от себе си – щях да направя това в разгара на летните горещини. Толкова съм се разбързала да се отърва от 2020-та, че чак започнах да изписвам 21-ва по разни документи. Някаква автоматична реакция на ръката. От друга страна едно коварно, лукаво, ехидно гласче, на онова нещо в нас, което вечно дърпа дявола за опашката, прошепва „Ами ако не доживееш 2021-ва?“ (Ковидът е руска рулетка, с нищо не си по-добър от останалите или по-заслужил. Защо трябва на теб да ти провърви, а на други – не?)
Не е тайна, че 2020-та не е любима година на никого – поне по този въпрос в света цари невиждано единодушие. Никоя друга година не ни е показвала толкова нахално собствената ни уязвимост, включително и мащаба на екзистенциалните ни страхове (онези, свързани с живота, смъртта, смисъла, любовта и други високопарности). В граматиката на живота вече няма осигурено място за бъдеще време. Никоя друга година не сме оставали толкова време сами със собствените си мисли, за да осъзнаем, че най-голямото ни проклятие е тъкмо този собствен дребнав, вечно недоволен, претенциозен, самомнителен, всезнаещ вътрешен глас, който нито медитация, нито ковид, нито радиация го мори. И когато се опитаме уж да цивилизоваме този вътрешен глас, той преминава в другата крайност – на фалшивата църковност, обобщена в израза „по-католик от папата“, на езера от сълзи по хора, които слабо познаваме, на показна благотворителност, на мнима загриженост, или иначе казано – на опити да убедим света и най-вече себе си, че сме „добро дете“.
А всъщност никой не иска от нас да сме „добри деца“. Дори Дядо Коледа не го очаква от нас, за да ни донесе подарък. Представете си един роман, посветен на герои с поведение на светци. Ще ви бъде ли интересен? Дълбоко се съмнявам. Сложните сюжетни линии на 2020-та са толкова заплетени, героите попадат в толкова драматични ситуации, че би се получил бестселър наистина… Има и още едно условие в „рецептата“ за добър роман – главният герой да претърпи развитие от първата до последната страница.
Каква промяна ще претърпим до края на пандемията? С какво тогава ще бъдем по-различни от онези първи дни, в които узнахме с обичайното безразличие към далечни събития, че „някаква нова болест се е появила в Китай“, а после трябваше да оплачем скъпи на сърцето ни хора? Какви прозрения ще са ни осенили след дните на мъчително безсилие? Какви дела ще сме свършили въпреки всичко? Само с това ли ще можем да се похвалим – че сме оцелели? А, щях да забравя – и с това, че сме повишили личната си хигиена?
И след края на пандемията ще бъдем сами с вътрешния си глас и с неговите лутаници в светлината и сянката на един постпандемичен и в крайна сметка посттравматичен свят.
Светлана Дичева е български журналист, радиоводещ, писател. Родена е на 14 януари 1960 г. в Пловдив. Завършва Френска гимназия в Сливен и специалност „Радиожурналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1985 година работи в програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. Работи като водеща на едни от най-популярните радиопредавания като сутрешния блок „Преди всички“ и обедния информационен блок „12 плюс 3“. Води съботно радиошоу „Закуска на тревата“ по БНР. През 2000 г. излиза първата ѝ белетристична книга „Балканският пророк“. В нея са включени повестта „Балканският пророк“ и двайсет разказа. Печели наградата на фондация „Българка“ за най-добра книга от жена авторка за 2000 г. От 2008 г. води предаването за култура „Графити по въздуха“. Първият ѝ роман е „Мона и Магелан“. Следва романът „Лабиринт за романтични минотаври“. По-нататък през годините са издадени: „Заекът на Гала. Роман“, 2010; „Роял в мазето“, 2013; „Парти за разглезени самотници“, 2014 – сборник разкази и новели; „Разкази от черен шоколад“, 2017.