Снимка: https://pixabay.com/
Попадали ли сте на една великолепна песен на Мадона – „The power of Good bye“? Веднага илюстрирам със съответното звучене:
https://youtube.com/watch?v=NHydngA5C4E%3Frel%3D0
И да не сте я срещали, всеки от нас е усещал силата на онези мигове на сбогуване, заредени с експлозивни емоции и запомнящи се завинаги. Изкуството във всичките му проявления е било, е и ще бъде вдъхновявано от този мотив. Българската класическа поезия не прави изключение.
Мотивът за прощаването в българската поетическа традиция е широко разпространен в текстовете на някои от най-добрите класици в нашата литература. Вероятно това е отзвук от влиянието на българската фолклорна традиция, откъдето идват корените на една голяма част от „експлоатираните“ теми и мотиви при ранните поетически опити на същите. Песента се превръща в текст и обратното, за да се помни и предава на поколенията. Същото е и днес.
Нека да се опитаме да погледнем на прощаването през очите на трима големи български поети – Христо Ботев, Пейо Яворов и Никола Вапцаров. Със сигурност имената им са добре познати всекиму. Защо точно те? Ами… понеже все отнякъде трябва да започнем. Разбира се, това ще е само бегъл поглед към една огромна и изключително интересна тема, която може да бъде проследена в развитие у още много родни поети, назад във времето, а и у някои талантливи наши съвременници.
Разбира се, при всеки автор прощаването е насочено към различен „обект“, но от друга страна тези „обекти“ имат и доста общи черти по отношение на своята символна натовареност.
При Христо Ботев например, има стихотворение, наречено „На прощаване в 1868“. Конкретизирането тук препраща към определен времеви период, реално съществувал като част от живота на поета. (Тук отварям една скоба с категорично твърдение, което просто не мога да не спомена – Ботев е един от малкото творци, при които не се наблюдава разминаване между реален живот и създадени текстове. Но това е тема на друг тип анализ. На следващата тема, всъщност, онази, която предстои да ни срещне отново тук, в „Редове на фокус“.) При него прощаването е с майката, свидетел на емоционалния монолог на лирическия герой, но понятието „майка“ тук има няколко значения, тя не е само физически аспект, онази, която е родила лирическия „аз“, тя е и родината, символ на мястото, където принадлежиш.
Прощаването при Ботев е и с „либето“, с любимата, онази, която е „второто сърце“, тъгуващо за отиващия на смърт бунтовник. (Тази картина малко или много напомня за библейския мотив за разпъването на кръста, в основата на който, в нозете на разпнатия, стоят две жени – майката и любимата. И отново те изпращат Божия син, прощават се с него, за да го посрещнат възкръснал. Тук е горе-долу същото. Ето още една тема, във връзка с която също бихме могли да се срещнем в „Редове на фокус“.) И двата споменати женски образа са преплетени на чисто символно ниво с родината. Разбира се, у Ботев този мотив се повтаря на още места в поезията му, но смисловата му натовареност сякаш остава една и съща. Прощаването е едновременно с всички и всичко родно, преди героят да поеме пътя към свободата, който обаче минава през смъртта. И стига до безсмъртието. „… да каже нявга народа…“ – и ние казваме, тук и сега говорим за Ботев, обговаряме поезията му, помним подвига му.
Един различен оттенък виждаме, когато лирическият „аз“ се прощава с „брата“ си, респективно с народа си. Тук сбогуването е натоварено със заръки – „силно да любят и мразят“, с вид „заклеване“ поколенията да продължат пътя на борбата. Този аспект на творбата обаче, се разглежда от критиката повече по посока на мотива на приемствеността.
Приемствеността впрочем се наблюдава и по отношение на мотива, който поставяме на фокус в момента и то у най-силния лирик в любовната поезия сред нашите класици. Да… иде реч за автора на „Две хубави очи“. Но не тях ще гледаме, а други – онези, прощаващи се завинаги с родината. Е, и с любимата, разбира се.
Наистина подобни са внушенията, асоцииращи прощаването с път към неизбежната смърт, които наблюдаваме и у Яворов, например в неговите стихотворения „Заточеници“ и „Защо мълчиш?“. И отново – с уговорката, че особено при този поет, темата всъщност е необятна и тук ще бъде само бегло загатната. Като моментно фокусиране. В първия споменат текст обречените на раздяла се прощават с родината, но в този случай символност по отношение на образа сякаш липсва, родината е родина, прощаването се случва тук и сега, на борда на отдалечаващия се от родните брегове кораб, реално е, докато у Ботев то е по-скоро представа, желание за реално случване.
Същата „тънка червена линия“ се наблюдава в стихотворението „Защо мълчиш?“. И тук образът може да бъде разгледан като многослоен и в движение – от любимата до родината. Изчерпването е в пространството „между“ – “между ни нищо не остава“, а сливането на образите е безспорно и носещо характерното за поета разочарование. Разбира се, у Яворов този мотив „завива“ в друга посока и търпи по-сериозно развитие у любовната му лирика, но за настоящото сравнение посочените два текста са напълно достатъчни. (Иначе, обещавам да поставим на фокус и Яворов и любовта – тема, безспорно интересна по отношение на паралелите между реалност и поезия.)
С най-пълна сила обаче, прощаването като мотив се усеща тогава, когато е казване на „Сбогом!“ на живота. Логично… страшно е, когато знаеш, че си отиваш. И тук поставяме на фокус мощта в редовете на Вапцаров.
Безспорно запомнящ се и интересен по отношение на прощаването е Вапцаров. Неговите предсмъртни стихове – „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“ са буквално прощаване с живота, те са неговите последни думи, отправени към двата, значещи всичко за него, образа – този на любимата жена и събирателният образ на народа. Прощаването е двупластово – реално с живота и на едно друго ниво – с онези, символизиращи живота. Видимо е, че и тук се повтаря мотивът за родината, носеща събирателното название „народе мой“, защото прощаването не е географски обусловено, а е по линията на „част от цялото“.
По-интересно тук е „интимното“ прощаване с любимата, до известна степен повтарящо мотива при Ботев, но толкова емоционално наситено в своята лапидарност и реалност на изживяването, че не може да бъде сравнено с нито едно друго произведение в българската поезия. Може би единствено Яворов би могъл да му съперничи с част от неговите лирични текстове, посветени на изгубената любима. Само „може би“, а по-скоро „едва ли“. Идването в съня, неканен, нечакан – това е моментът, в който всъщност става ясно, че най-страшната черта на прощаването всъщност е неговата безнадеждна необратимост.
И в крайна сметка – поставяйки редовете за прощаването на трима големи български творци на фокус и тръгвайки от Мадона, всъщност стигаме до… Мадоната. До „Нея“. Защото всъщност се оказва, че прощаването и у Ботев, и у Яворов, и у Вапцаров, е предимно с „нея“. Разлъката е в женски род – майка, родина, любима, а пътят след сбогуването обикновено води към другата неизбежна „нея“ – смъртта.
А с вас… с вас не се прощаваме. Та нали тъкмо си казахме „Здравей!“. Само се сбогуваме – до следващите „Редове на фокус“.
AddThis Sharing ButtonsShare to FacebookShare to ViberShare to Имейл