Много от литературните истории са вдъхновени от живота на реални личности. Да погледнем кой и как е вдъхновил едни от най-известните романи и герои в световната литература. Подбрах по-интересните.
Според една от версиите, известният в цял свят плюшен мечок УИНИ ПУХ е получил името си в чест на любимата играчка на сина на писателя Милн – Кристофър Робин. Впрочем, както и всички други герои от книгата. Но всъщност името на мечето е от прякора Уинипег – така наричали мечката, която живеела в лондонския зоопарк през 1915-1934 г. Тази мечка имала множество поклонници сред децата, сред които и Кристофър Робин.
Името на момчето ПИТЪР ПАН е „подарено“ на автора Джейм Бари от семейство Артър и Силвия Дейвис. Прототип за него става един от техните синове. Приказният герой получава от реалното момче не само възрастта и характера, но и неговите кошмари. Именно Майкъл е позирал за паметника на приказния герой до станцията на метрото, близо до дома на Бари. А самият роман е посветен на брата на автора – Дейвид, който умира един ден преди да навърши 14 години по време на пързаляне с кънки…
В романа „Великият Гетсби“ Франсис Скот Фицджералд в образа на ДЕЙЗИ задълбочено и проникновено е описал всъщност Джиневра Кинг – своята първа любов. Техният роман продължил 2 години. Но поради различните социални статуси те се разделили, след което Фицджерал написал „бедните момчета дори не трябва да си помислят да се женят за богати момичета“. Тази фраза не само е включена в книгата, но и в едноименния филм. Джиневра Кинг станала прототип и на Изабела Бордж в „Другата страна на рая“ и Джуди Джонс в „Зимни мечти“.
Най-невероятна и митологизирана е историята за създаването на героя КАРЛСОН, същият, който живее на покрива по желание на Астрид Линдгрен. Литературоведите твърдят, че възможният прототип на забавния персонаж е не кой да е, а самият Херман Гьоринг… И макар роднините на Линдгрен да опровергават тази версия, подобни слухове имат място и до днес.
Писателката се запознава с Гьоринг през 1920 г., когато той организирал авиошоу в Швеция. По това време той бил в разцвета на силите си, известен летец-ас, с харизма и прекрасен апетит. Перката на гърба на Карлсон е интерпретация на летателния опит на Гьоринг. Привържениците на тази версия отбелязват, че известно време Линдгрен е била яростна привърженичка на национал-социалистическата партия в Швеция. Книгата за Карлсон е издадена през 1955 г., затова не може да става дума за пряка аналогия.
За героинята на Лев Толстой АНА КАРЕНИНА има различни версии, но по скоро този образ е синергия от три действителни жени. Външността на Ана е взета от най-голямата дъщеря на Александър Пушкин, Мария Александровна, по мъж Хартунг. Любимата дъщеря на „слънцето на руската поезия“ много приличала на великия си баща и животът ѝ съвсем не бил лек. Ако видите портрета на Мария, ще разберете как е изглеждала Ана в представата на Толстой. И къдриците, и леко закръглената, но изящна фигура, и умното лице – всичко това било характерно за Хартунг. Мария Пушкина се жени на 28-годишна възраст за генерал-майора Леонид Хартунг, но нямат деца. Остава вдовица, след като мъжът ѝ е несправедливо обвинен в присвояване на държавни средства и се застрелва през 1877 г. Тогава Мария е на 44 години. Започва да помага на брат си Александър в отглеждането на децата му, тъй като неговата съпруга е починала.
Следващата е Мария Алексеевна Дякова-Сухотина. Някога по нея е бил увлечен младият Толстой. Мария била съпруга на вице-президента на Московската дворцова кантора Сергей Сухотин, който бил приятел на Толстой. Мария напуска съпруга си и отива при приближения на императора, блестящия аристократ Ладиженски. Малко преди излизането на „Ана Каренина“, Сухотин се развежда. Този развод вдигнал голям шум в обществото. По онова време законът бил строг – онзи, който е виновен за развода, не само се подлагал на покаяние, но и нямал право да встъпи в нов брак.
И накрая – за трагичната смърт на Ана, която в първоначалния замисъл на Толстой е Татяна, която се хвърля в река Нева.
В семейството на съседа на Толстой, Александър Николаевич Бибиков, с когото той поддържал добросъседски отношения, се случила трагедия. В качеството си на икономка и любовница на Бибиков била Ана Степановна Пирогова. Тя не била красива, но имала одухотворено лице. Ана била ревнива особено към гувернантките и веднъж заминала завинаги. Три дена нямали никаква вест от нея. Тя била изпратила писмо до Бибиков, но той не го прочел и го върнал. Ана се хвърлила под влака. А скоро Бибиков се оженил за гувернантката, от която тя го ревнувала…
Главният герой в романа „Портретът на ДОРИАН ГРЕЙ“ от Оскар Уайлд съществено развалил репутацията на своя жизнен оригинал – Джон Грей. Още съвсем млад Грей се запознал с Оскар Уайлд, който бил с 12 години по-голям и станал негово литературно протеже. С помощта на Уайлд той успял да публикува своя стихотворен сборник. Но Уайлд съвсем не бил лесен в живота. Той водел двойствен живот – бил женен и имал деца, а в същото време имал връзки с млади момчета.
След публикуването на романа си „Портретът на Дориан Грей“ самият Уайлд разказва, че главният герой е всъщност неговият приятел Джон Грей. Но скоро Джон напуснал Уайлд и се събрал с руския евреин от Одеса Марк-Андре Рафалович, който се оказал по-стабилен партньор. Рафалович не бил беден, занимавал се с литература и се опитвал да организира в дома си литературен салон. Между Рафалович и Уайлд се установила истинска вражда. Остроумният Уайлд злобно се шегувал с него, казвайки: „Бедният Рафалович, дойде в Лондон да открие салон, а успя да открие единствено кръчма.“ Рафалович и Грей впоследствие станали католици. Починали в една и съща година.
През 1895 г. се състоял процесът на Уайлд за хомосексуализъм и той бил осъден на каторжен труд. След като излиза от затвора, Уайлд е забравен и захвърлен от всички, умира в емиграция в нищета в Париж.
През 1887 г. лекарят от Портсмут Артър Конан Дойл публикува повестта „Етюд в червено“. В нея за първи път се появяват ШЕРЛОК ХОЛМС и доктор Уотсън. Освен това, за първи път в детективски текст, като средство за изследване се използва лупа. „Етюд в червено“ не привлича особено вниманието на читателите, както впрочем и следващата повест с Холмс – „Знакът на четиримата“. Но през юли 1891 г. Дойл започва да публикува кратки детективски разкази за приключенията на детектива в The Strand Magazine (през 1892 г. тези разкази виждат бял свят в сборника „Приключенията на Шерлок Холмс“). Именно тогава четящата публика започва да се увлича по лондонския детектив, чиято популярност достига феноменални размери. Самият Конан Дойл признава, че Холмс има много общи черти с неговия наставник Джоузеф Бел. В автобиографията му може да се прочете, че писателят често си спомня за своя преподавател, говори за неговия орлов профил, проницателен поглед и удивителна интуиция. По неговите думи докторът е можел да превърне всяко нещо в точна систематизирана научна дисциплина. Нерядко доктор Бел ползвал дедуктивните методи в разследването. Само по външния вид на човека той можел да разкаже за неговите навици, за биографията му и дори понякога да му постави диагноза. Впрочем, макар основните елементи на персонажа да са взети от личността на проф. Бел, той не е единственият източник на вдъхновение за писателя. Силно участие в създаването на Шерлок Холмс взема и прочутият единбургски съдебномедицински експерт, патоанатом, инспектор по обществено здравеопазване Хенри Литълджон. Литълджон участва в разследванията на всяка катастрофа, трагична смърт или убийство, които се случват всекидневно в Единбург. Той първи използва при разкриване на престъпленията отпечатъци от пръстите и снимки. Литълджон революционизира следствените методи именно в годините, когато Конан Дойл твори своя герой. Но има и трети, а именно самият Артър Конан Дойл. Проф. Бел веднъж му изпраща писмо с думите: „Вие самият сте Шерлок Холмс и знаете добре това.“ Що се отнася до името и фамилията на най-знаменития измислен детектив, смята се, че те също са заимствани. „Холмс“ е „дар“ от добрия приятел на писателя Оливър Уендел Холмс, а „Шерлок“ се появява благодарение на любимия музикант на Дойл – Алфред Шерлок.
Литературната история на ДЖЕЙМС БОНД започва със серия книги, написани от разузнавача Ян Флеминг. Πpиĸлючeниятa нa Джeймc Бoнд oтдaвнa ca ce пpeвъpнaли в ĸлacичecĸи. Oпacнитe пpиĸлючeния и любoвни aвaнтюpи нa тaйния aгeнт вeчe няĸoлĸo дeceтилeтия вълнyвaт читатели и зpитeли. Bпpoчeм, гepoят e имaл peaлeн пpoтoтип, дeйcтвaщ нa cтpaнaтa нa бpитaнcĸoтo paзyзнaвaнe. Toвa бил cъpбинът Дyшaн Πoпoв. Дyшaн (Дyшĸo) Πoпoв ce poдил пpeз 1912 гoдинa в Aвcтpo-Унгapия (днeшнa тepитopия нa Cъpбия) в зaмoжнo ceмeйcтвo. Bиcшeтo cи oбpaзoвaниe пoлyчил в нeмcĸия гpaд Фapнбypг. Имeннo тaм тoй бил вepбyвaн в peдицитe нa нaциcтĸaтa paзвeдĸa Аbwеhr oт cтyдeнтcĸия cи дpyгap Джoни Джeбceн. Ho бивaйĸи яpocтeн пpoтивниĸ нa пoлитиĸaтa нa нoвoтo пpaвитeлcтвo нa Гepмaния, Дyшaн ce oтпpaвил в бpитaнcĸoтo пocoлтвo и изявил жeлaниe дa paбoти зa бpитaнcĸaтa paзвeдĸa M16, ĸaтo пo тoзи нaчин cтaнaл двoeн aгeнт. Cлeд нaзнaчeниeтo cи тoй бил изпpaтeн в нeyтpaлнa Πopтyгaлия, oтĸъдeтo лecнo мoжe дa дeзинфopмиpa нaциcтитe. Дyшaн Πoпoв вoдeл пoвeчe oт paзĸoшeн живoт. Живeeл в нaй-дoбpитe aпapтaмeнти, избиpaл cи зa любoвници нaй-ĸpacивитe жeни и лoвĸo лaвиpaл мeждy paзвeдĸитe нa двeтe cтpaни. Meждy дpyгoтo, пoлyчил ĸoдoвo имe “Tpициĸлeтът” (вeлocипeд c тpи ĸoлeлeтa) зapaди пpиcтpacтиятa cи ĸъм ceĸca c тpи жeни нaвeднъж. Имeннo в Πopтyгaлия c Дyшaн Πoпoв ce зaпoзнaл бъдeщият пиcaтeл. Флeминг нaблюдaвaл c интepec пoвeдeниeтo нa Πoпoв, ĸoйтo oбичaл ĸaзината и жeнитe, нo зaeднo c тяx фaбpиĸyвaл нeвepoятни aфepи. Зa вpeмeтo нa cвoятa cлyжбa aгeнтът cъyмял дa пpeдaдe мнoжecтвo нeвepни cвeдeния, дeзинфopмиpaщи нaциcтĸa Гepмaния. Ho в ĸpaя нa ĸpaищaтa Дyшaн бил paзĸpит. Дo ĸpaя нa вoйнaтa тoй ocтaнaл в Бpитaния. Cлeд ĸpaя нa вoeннитe дeйcтвия бившият двoeн aгeнт пpoдължил дa вoди paзĸoшeн живoт. Умpял пpeз 1982 г.
Има и друга версия за прототипа на Бонд. Първата книга от серията „Казино Роял“ излиза през 1953 г., няколко години след като на Флеминг е поръчано да следи прехвърлилия се от немските служби в английското разузнаване принц Бернард Ван Липе-Бистерфелд, изискан мъж, женен за холандска принцеса и склонен към съмнителни авантюри. След продължителни взаимни подозрения разузнавачите станали добри приятели. Бонд заимствал от Бернард дори поръчката „водка с мартини“, като добавя легендарното „Да се разклати, не да се разбърка“, както и навикът му да се представя ефектно – „Бернард, принц Бернард“.
Но… има версия и за трети прототип. Подобно на литературния си двойник, шпионинът Сидни Райли минавал за очарователен плейбой с екстравагантен начин на живот. Той имал много контакти, говорел много езици и се държал като галантен джентълмен. Самоувереното му поведение вдъхвало респект сред мъжете и събуждало огромно любопитство сред дамите. Неслучайно, го кръщават “Шпионина джентълмен”. За него руснаците пък твърдят, че е техен агент – Сидни Ралински…
Най-интересната и цветиста за мен история, която оставям за финал, е на човека, станал прототип на великия комбинатор ОСТАП БЕНДЕР от „12-те стола“ на Илф и Петров. Това е Осип Шор. Смятало се, че е кореняк от Одеса, но нямаше да е истински „Остап“, ако това наистина беше така. Всъщност е роден в малкото градче Никопол като Осип /Остап/ Шор. Заветната му мечта била да емигрира в Аржентина или Бразилия. Бил с ръст 190 см и изглеждал впечатляващо с облеклото си от светли дрехи, фуражка и шалче. Припечелвал предимно от игра на карти и даване консултации на бандитите за възможни кражби. Бил евреин, но се представял за турчин, тъй като децата на чуждестранните поданици не ги взимали в армията. След войната постъпил в Одеското Криминално разузнаване и гонел местните бандити. По някое време живеел при своя приятел – известният одески писател Юри Олеша, който разказал интересната история на живота на Остап на друг свой градски – Валентин Катаев, който пък го запознал с брат си Евгени Петров и неговия най-добър приятел журналиста Иля Илф. Резултатът е известен на всички! Романът „12-те стола“ станал култов и Осип Шор смятал, че трябва да получи част от приходите за разказаните негови истории. Писателите му отказали със смях и тогава Шор поискал поне героят му да не умира в края на книгата. Приятелите се съгласили. И така… се родил вторият роман за приключенията на Остап – „Златният телец“. Животът на Шор продължава да е интересен до самия му край. На 80 години той все още работел като шафнер по жп линията Москва-Ташкент. В романа си „Елмазен мой венец“ Валентин Катаев за първи път разкрива кой е прототипът на Остап Бендер. Шор умира през 1978 г., а в родния му Никопол построили негов паметник, на който е написано: „На никополчанина Осип Шор. Същият – син на турския поданик Остап-Сюлейман Ибрахим Берта Мария Бендер-бей, той и Остап Ибрахимович, той и прототипът на великия комбинатор Остап Бендер /И.Илф и Е.Петров/“.