ВТОРА ЧАСТ
Мъже писатели
litcocktail.wordpress.com
Някои автори, освен основния си псевдоним, имали и много други – Волтер е имал над 160, а Ленин над 150. Понякога псевдонимът се присъединявал към фамилията /М.Е.Салтиков-Шчедрин/. Много от псевдонимите изместват истинската фамилия и стават постоянни авторски имена /Молиер, Стендал, Горки, Ленин/. Има и колективни псевдоними /Козма Прутков/.
ДАНИЕЛ ДЕФО, английският писател и публицист, известен като автор на „Животът и чудните приключения на Робинзон Крузо“, имал рождено име Даниел Фо. Де Фо била фамилията на предците на Даниел. Но през няколко поколения се изгубила приставката Де, родовата фамилия се преобразувала по английски образец и бившите Де Фо започнали да се наричат просто Фо. През 1695 г. начинаещият писател я връща на мястото й. Причина за това било, че искал да се укрие под чуждо име от властите заради участието си във въстание. И тогава Даниел Фо става Даниел Дефо, като всъщност тази фамилия съвсем не му е чужда, тъй като е принадлежала на родителите му.
МОЛИЕР е псевдоним на Жан-Батист Поклен, син на придворния тапицер-драпировчик, който не само, че не избрал професията на баща си, но и престижното право, което завършил. Вместо това оглавява парижката трупа актьори „Блестящият театър“. От името на трупата през 1644 г. в присъствието на нотариуси подписва договор за ангажимент с професионалния танцьор Даниел Мале, който се зачислява към трупата. Този обикновен договор е интересен с това, че в него за първи път се появява името Молиер. Текстът дори уточнява: „Жан-Батист Поклен, наричащ се Молиер“. Подписът е ясно отчетлив – „де Молиер“. Впоследствие Жан-Батист ще се подписва като „Ж.Б.П.Молиер“ или „Ж.-Б. Поклен Молиер“. Откъде Молиер взима псевдонима си? Гримаре подчертава неговата прикритост по този повод: Молиер се крие дори от най-добрите си приятели. Затова остава само да се правят догадки. През 17-и век актьорите обикновено си измислят „ботанически“ и цветни прозвища: Ла фльор, де Роз и др.п. Изхождайки от това, може да се предположи, че Молиер е търсел прозвище от думата „lierre“ /бръшлян/. Има сведения, че много села в Южна Франция се наричат Молиер, но Жан-Батист се подписва така още преди странстванията си из провинцията. Някои казват, че такова име имал през първата четвърт на века един писател – Молиер д‘ Есертин, а и няколко музиканти, съвременници на Молиер. По-скоро Молиер не трябвало да изостава от своите събратя, избиращи си звучни и изящни псевдоними, а името Молиер изглеждало по-добре, не било така плебейско като Поклен. Освен това, тази дума е типично френска, много отчетлива и удобна за произнасяне, звънка и с подобаваща мекота, а плавният звук в края оставя място за неясни мечтания… Има доза наивност в подобни дълбокомислени търсения на обяснения за славното име, в опитите да се открият тайни подбуди у този, който го е избрал. Не е ли това малко молиеровско?…
Франсуа-Анри Аруе е известен като ВОЛТЕР. Името Волтер е анаграма от „Arovet Li – така звучала фамилията на автора на латински. Знаменитият френски писател и философ решил да използва псевдоним, за да престанат да го бъркат с поета Аденом ле Руе.
КАРЛО КОЛОДИ, създателят на Пинокио се родил като Карло Лоренцини. Лоренцини участвал в национално-освободителното движение, затова му бил необходим псевдоним. Започнал да се подписва като Карло Колоди по името на малкото градче, в което била родена майка му.
Истинското име на Фредерик СТЕНДАЛ е Мари-Анри Бейл. Но това не е единственият му псевдоним. Син на адвокат, възпитаван от дядо си – хуманист и републиканец, Стендал участва в руската кампания на Наполеон. След падането на Наполеон писателят живее 7 години в Италия и там започнал да издава под псевдонима Бомбе. Връщайки се във Франция, той публикува в английски списания, без да подписва статиите си. Едва след 100 години бил определен като автор на тези статии…
Главният му литературен псевдоним се появява по време на пътешествието му из Германия. Отседнал в неголямо немско градче, което се казвало Штендал/Стендал и било родно място на Йохан Винкелман, по чието творчество се увличал тогава Анри. То така се харесало на Бейл, че той решил да издава съчиненията си с това име. За първи път този псевдоним се появил през 1817 г. в заглавието на книгата „Рим, Неапол и Флоренция“. Град Stendal съществува и днес, намира се на р.Лихте, в окръг Магдебург. Но защо към псевдонима Стендал често се добавя и Фредерик– това е загадка…
Един от най-известните и любими руски писатели ГОГОЛ е роден като Николай Василиевич Яновски /на украински Микола Васильович/, произхожда от старинен дворянски украински род Гогол-Яновски. Първото си произведение – романтичната поема „Ханс Кюхелгартен“ – подписва с псевдонима В. Алов /намекващ за тържеството на деня – ален изгрев, утро, зора…/. За съжаление нямало никакво „тържество“, той бил охулен и заедно със слугата си изкупил всички останали копия и ги изгорил… Така никой не е знаел, че това е Гогол, пък и самият писател никога не говорел за това.
Други ранни негови псевдоними са –ооо, П. Глечик, Г.Янов, Н. Гогол. „Вечери в селцето край Диканка“ са подписани от Рудый Панко. По-късен псевдоним е ***, N.N.
Според семейна легенда, фамилията Гогол произлиза от стар украински казашки род, потомък на известния казак Остап Гогол, който е бил хетман на Дяснобрежна Украйна през XVII век. Въпреки че дядото на Гогол, Афанасий Демянович Гоголь-Яновский е записал в официален документ, че „неговите предци са с фамилия Гогол и са поляци“, повечето биографи са склонни да вярват, че той все пак е малорусин (украинец).
Най-„прозрачни“ са псевдонимите под статиите му – Г.Янов, Н.Гогол. Псевдонимите, измислени за художествените произведения са повече мислени и премислени.
Фамилията Гогель е от тюрко-булгарско/чувашко прозвище гогул, когул – синя птица.
ТУРГЕНЕВ, Иван Сергеевич е ползвал псевдоними за първите си отпечатани стихотворения —въ, Т.Л., Т.-Л., Т., -е-, И.Т., И.С.Т в „Сомременник“, 1838 г. След това започнал да се подписва като Т.Л., т.е. Тургенев-Лутовинов /по девическата фамилия на майка си/. Под тези инициали излязла първата му книжка – поемата „Параша“ през 1834 г.
ЛУИС КАРОЛ бил роден като Чарлз Латуидж Доджсън, известен ни като писател, но той бил още математик, фотограф, логик и изобретател. Псевдонимът му бил измислен по съвет от издателя и писателя Йетс. Той е образуван на принципа на „превода“ на истинското му име на латински и обратния „превод“ от латински на английски /“Карл“ на лат.Carolus и Людовик на лат.Ludovicus/. Дождсън избрал другите английски съответствия на тези имена и им разменил местата.
Не можело да става дума един сериозен учен да публикува приказки със собствената си фамилия. Именно затова Луис Карол подписвал всички свои математически и други трудове с истинското си име, а литературните – с псевдонима си.
МАРК ТВЕН по рождение е Самюъл Лангхорн Клемънс. За свой псевдоним писателят е взел думите, които се прознасят при измерване дълбочината на реката „мярка-две“ /mark-twen/, това е дълбочината, достатъчна за преминаването на съдовете и тези думи често чувал младият Клемънс, работейки като машинист на параход по Мисисипи. Писателят признава: „Бях новоизпечен журналист и ми трябваше псевдоним… и направих всичко, което можех, за да стане това име знак, символ, гаранция за това, че всичко, подписано така е истинско като твърд камък. Дали съм успял да го постигна, ще е нескромно аз самият да решавам.“
Марк Твен е главният, но не единствен псевдоним на Клемънс. Когато работи като репортер в редакцията на вестник „Териториъл Ентърпрайз“ той се подписвал с псевдонима „Джош“. А през 1896 г. един път се подписал като „сър Луи де Конт“, под това име издава и своя роман „Личните спомени за Жана д’Арк на сър Луи де Конт, неин паж и секретар“.
Но съществува и друга версия за литературния произход на този псевдоним. През 1861 г. в сп. Vanity Fair излязъл хумористичен разказ от Артемус Уорд /с истинско име Чарлз Браун/ и заглавие „Северна звезда“. Разказът бил за трима моряци, единият от които се наричал Марк Твен. Самюъл много обичал хумористичната част в списанието и четял именно произведенията на Уорд.
ДЖОУЗЕФ КОНРАД. Истинското му име е Йозеф Теодор Конрад Коженьовски. Поляците са известни като много големи националисти и това създава известни неприятности на писателя на „Сърцето на мрака“. Когато Йозеф започва литературна кариера, той разбира, че рожденото му име може да бъде пречка в Англия, където живее и го променя на Джоузеф Конрад. Известна част от полските интелектуалци го обвиняват в предаттелство, въпреки, че той вече е британски гражданин, а иронията е там, че той все пак се налага като един от най-забележителните автори на англоезична литература.
Псевдоними е ползвал и Антон Павлович ЧЕХОВ – много и доста шантави. Никой друг писател не е имал толкова „втори“ имена като него /над 50/: Чехов А.П. – А.П., А.Ч., Ан.Ч., Антоша, Антоша Ч., Антоша Ч***, Антоша Чехонте,….. Анче, Б-в Г., Балдастов, Борисов Н.Н., Брат на моя брат, ***въ, лекар без пациенти, избухлив човек, Гайка №5 34, Гайка №6, Грач, Завеждащ календара на «Будилник» Антоша Чехонте, Кисляев, Ковров М., Крапива /Коприва/, Лаерт, Някой си Павлов А., Панко, Полковник Кочкарев Прозаический поэт, Рувер, Рувер и Ревур, Тарантулов Акакий, Улисс, Човек без далак, Чехонте, Шампанский, Z,А.П.Ч-в, Ц., Ч., Ч.Б.С., Ч.безС., Ч-е Ан., Чел. б. селез., Ч-те А-н, Ч-х-в А.) и др.
На първо място сред използваните от Чехов псевдоними е АНТОША ЧЕХОНТЕ. Той станал основен за Чехов-хумориста. Именно с този подпис студентът-медик изпращал в хумористичните списания своите първи произведения. Той не само употребявал в списанията и вестниците този псевдоним, но го е сложил и върху първите си два авторски сборника /“Приказки на Мелпомена“ и „Пъстри разкази“/. Изследователите предполагат, че псевдонимът Антоша Чехонте е възникнал докато Чехов е учил в Таганрогската гимназия, където учителят Покровски обичал да преиначава фамилиите на учениците.
Чехов пише на свой приятел: „Фамилията си отдадох на медицината, с която няма да се разделя до гроб. С литературата рано или късно ще се наложи да се разделя. Освен това медицината, която има претенцията да е сериозна, и играта в литературата трябва да имат различни имена“.
Независимо от многобройните си псевдоними, Чехов влиза в руската и световна литература с истинското си име.
Истинското име на О. ХЕНРИ е Уилям Сидни Портър. Дипломиран фармацевт, той работи и като овчар, общ работник, чертожник, журналист, банков чиновник. Арестуван е заради злоупотреби в банка в Остин. Пуснат под гаранция, се укрива в Хондурас, но се връща, защото научава, че жена му е починала. Осъден е на 5 години, вкаран в затвора, където излежава 3 години. Докато е в затвора, започва да пише къси разкази, за да издържа дъщеря си. След освобождаването, решава да промени името си, за да не разберат читателите му, че е бил в затвора. Подписва се с различни имена като Джеймс Л.Блис, но е разпознаван най-вече с псевдонима си О. Хенри. На този псевдоним се спрял още в затвора, където работел в лазарета като фармацевт. Произходът му не е съвсем ясен. Самият писател твърди в интервю, че името Хенри е взето от колонката със светски новини във вестник, а инициалът О е избран като най-простата буква. За друг вестник казал, че О се разшифрова като Olivier /френското име Оливие/ и наистина, няколко разказа публикувал под името Olivier Henry. По други данни това е името на известния френски фармацевт Етиен Осеан Анри, чийто медицински справочник е бил популярен по онова време. Още една хипотеза предлага писателят и учен Гай Девънпорт: „О. Хенри не е нищо друго, а съкращение от името на затвора, в който е бил авторът Ohio Penitentiary. Ел Дженингс, който лежал заедно с Портър в затвора и станал известен като автор на книга за него, в нея съобщава, че псевдонимът е взет от известна каубойска песен, където има следните редове: „Върна се любимият в 12 часа. Кажи ми, о Хенри, каква е присъдата?“. Има и мнение, че „Известният американски писател У.Портър е взел псевдонима О.Хенри в чест на физика Дж.Хенри, чието име постоянно произнасял с възхищение учителят му в училище: „О! Хенри! Именно той открил, че разрядът на кондензатора през бубината има променлив характер!“ Първият си разказ с псевдонима О.Хенри – „Коледният подарък на Дик-Свирача“, отпечатан през 1899 г. в McClure’s Magazine, авторът написал в затвора.
МАКСИМ ГОРКИ е псевдоним на Алексей Максимович Пешков. Съветската власт обичала Горки не толкова за таланта му, колкото за бедния му произход и жизнения опит. През 1892 г. 24-годишният Пешков публикувал първия си разказ „Макар Чудра“ в тифлиския вестник „Кавказ“ и го подписал с „М.Горки“. Впоследствие инициалът „М.“ Станал „Максим“, вероятно в чест на бащатата на писателя. Значението на измислената фамилия „Горки“ е разбираемо за всеки читател на първия сборник с разкази и очерци на младия автор, тъй като той пишел за пияниците, за матросите и работниците, което после сам нарекъл „дивата музика на труда“ и „оловните мерзости на дивия руски живот“. Успехът на разказите бил зашеметяващ – за 8 години за писателя са написани над 186 материала. А пред него имало дълъг живот и колосална слава. Неговият роден Нижний Новгород бил преименуван в Горки през 1932 г., т.е. когато авторът още бил жив. И огромният град носел името на писателя, по-точно на псевдонима му, до 1990 г. Трябва да се отбележи, че Алексей Максимович като млад за кратко е ползвал псевдонима Иегудиил Хламида. Под това име той написал няколко сатирични фейлетона на местни теми.
ДЖЕК ЛОНДОН е роден като Джон Гриффит Чейни. Никога не се е срещал с родния си баща, астролога Уилям Чейни. Майка му се омъжила за Джон Лондон, инвалид и ветеран от Гражданската война, който осиновил момчето. Така бъдещият писател взел новта си фамилия. А когато тръгнал на училище, учителката го попитала как се казва и той отвърнал: Джек Лондон, Тя: Искаш да кажеш Джон Лондон? – Не, Джек Лондон – отвърнало твърдо момчето. Работата била там, че Джон не харесвал името си. Като бил малък бавачката му и мъжът й го наричали галено Джек, което много му харесвало…
АНДРЕ МОРОА е псевдоним на Емил Соломон Вилхелм Херцог, автор на много романизирани биографии, съвременни романи и историческа литература, член на Френската академия. С указ на президента на републиката от 27 юни 1947 г. псевдонимът му става негово официално име.
Известните автори на „Дванайсетте стола“ и „Златния телец“ ИЛФ И ПЕТРОВ също са писали под псевдоними. Евгени Петров в действителност се е казвал Евгени Петрович Катаев и е по-малкият брат на много известния по онова време писател Валентин Катаев, но предпочел да стане известен с измислено /полуизмислено в неговия случай/ име. Така си избрал псевдонима Петров, образуван от името на баща му. Иля Илф се е казвал Иля Арнолдович Файнзилберг. Псевдонимът му е образуван от части на името и първата буква на фамилията: ИЛя Файнзилберг.
Първите си романи ВЛАДИМИР НАБОКОВ публикува под псевдонима В.СИРИН. През 1920 г. бъдещият писател пристига заедно с родителите си в Берлин. Баща му е известен политически деец и издател и в Берлин списва вестника „Руль“. Не е чудо, че Набоков-младши започва да публикува под измислено име, в противен случай четящата публика щяла да е в пълно недоумение от изобилието на Набокови. Под псевдонима Сирин са отпечатани романите „Машенка“, „Защитата на Лужин“, „Поп, дама, вале“, а в списание – „Дар“ и няколко други произведния. Значението на думата „Сирин“ не предизвиква съмнение в читателите му – това е печалната сладкогласна райска птица.
ПАБЛО НЕРУДА е Рикардо Нефтали Рейес Басоалто. Едва 14-годишен издава стихосбирка. Тогава разбира колко е труден пътя на твореца, защото баща му е твърдо против това поприще. Както често става, Рикардо не се отказва от писането и продължава напред, но под друго име – Пабло на Пол Верлен и Неруда на Ян Неруда, което впоследствие става негово официално име.
ДЖОРДЖ ОРУЕЛ е псевдоним на Ерик Артър Блеър. Ерик също като О. Хенри трудно се оправял на младини и от тогава са му останали неприятни спомени. До голяма степен те са в основата на сюжета на първата му книга „На дъното в Париж и Лондон“, но писателят решава да спести истинското си име. Ерик просто не иска да се разбира колко беден и скитнически живот е водил и затова се превръща в Джордж Оруел. Джорд – на покровитея на Англия Сейнт Джорд, а Оруел на любимата му река Оруел.
Даниил Иванович Ювачов избира псевдонима си ХАРМС през 1921-1922 г., когато е още ученик. С този псевдоним първоначално той надписвал тетрадките си. По-късно псевдонимът станал негово официално име.
Изследвателите излагат няколко версии за произхода му, търсейки и намирайки източници в английския и френския езици, в иврит и санскрит. Някои, например, търсели връзка с френската дума charme /чар, обаяние/ или английската harm /вреда/. Но най-разпространената версия е, че псевдонимът е повлиян от любимия на писателя Конан Дойл и героя му Шерлок Холмс – Холмс и Хармс са съзвучни имена.
Трябва да се отбележи, че сред ръкописите на писателя се срещат около 40 негови псевдонима /Ххармс, Хаармсъ, Дандан, Чармс, Карл Иванович Шустерлинг и други/. Причина за тази много честа смяна на псевдонимите си Хармс обяснява много просто: смятал, че непроменянето на името ще му донесе нещастие…
Истинската фамилия на АЛБЕРТО МОРАВИЯ е Пинкерле. По-късно той възприел псевдонима Моравия – фамилията на еврейската му баба по бащина линия.
РОМЕН ГАРИ, той и ЕМИЛ АЖАР е роден като Роман Кацев и е французин с руско-еврейски произход. Бил е и кинорежисьор, военен и дипломат /първото му дипломатическо назначение е в България!/.
Ромен Гари има вкус към мистификацията и литературните псевдоними. Той подписва романите си с различни псевдоними, като основните са Ромен Гари и Емил Ажар, обяснявайки фамилиите с игра на думи с руските думи „гори“ и „жарава“. Той издава и криминалния политически роман Les Têtes de Stéphanie („Главите на Стефани“) под псевдонима Сатан Богат (Shatan Bogat) и сатиричната алегория L’Homme à la colombe („Човекът с гълъба“) под името Фоско Синибалди (Fosco Sinibaldi, първите букви заместват „Гар“ в Гарибалди).
Ромен Гари получава Гонкур през 1956 г. за „Корените на небето“. Играта на роли започва през 1974 г., когато публикува “Голям гальовник”. През 1975 г. с името Емил Ажар отново печели Гонкур с романа „Животът пред теб“. Помолил братовчед си Пол Павлович да олицетвори този псевдоним. Когато “Животът пред теб” получава “Гонкур”, Пол дава интервюта, докато Ромен се радва тайно, че за втори път му е присъдена наградата, което било нечувано и забранено. Мистификацията продължила…
АНТЪНИ БЪРДЖИС е авторът на известния „Портокал с часовников механизъм“. Всъщност името му е Джон Антъни Бърджис Уилсън – английски писател, литературовед, преводач, журналист и музикант.
С псевдонима Джозеф Кел пуска романа си „Вътре в мистър Ендърби“. Един забавен факт – редакторът на вестника, където работел по това време Бърджис, не знаел, че именно той е автор на този роман и му поръчал да напише рецензия за него. Така писателят написал рецензия за собствената си книга.
Други негови псевдоними са Антъни Пауъл, Антъни Джилвърн.
Псевдонимът на Борис Виан е ВЪРНАН СЪЛИВАН. В следвоенните години публикува няколко творби под псевдонима Върнан Съливан, чийто автор е уж преводач на измислен от него самия американски писател. Така се появяват романите „Ще плюя върху вашите гробове“, „Мъртвите имат еднаква кожа“, „Ще пречукаме всички гадняри“ и „Мадамите не чактисват“. Тези произведения имат огромен успех, но предизвикват и скандал, издателят на „Съливан“ е обвиняван в нарушаване на добрия тон. Срещу него е заведено съдебно дело, а на подсъдимата скамейка са призовани авторът и преводачът. Това е литературният край на Върнан Съливан, но не и на Борис Виан, който междувременно вече е под собственото си име в романите „Есен в Пекин“ и „Пяната на дните“. Следват публикации на сборници с разкази и двата най-значителни романа – „Червената трева“ и „Сърца за изтръгване“.
Борис Виан използва 24 псевдонима, сред тях са Висон Рави, Барон Виси, Бризансон и др.
СТИВЪН КИНГ /Стивън Едуин Кинг/ е публикувал под псевдонима РИЧАРД БАКМАН книгите „Гняв“, „Дългата разходка“, „Бягащия човек“, „Пътна мрежа“, „Проклятието“. Целта му е да провери дали може да повтори успеха си и да успокои притесненията си, че популярността може да е само съдбовна случайност. Алтернативно обяснение (или допълващо) е, че псевдонимът е заради издателските стандарти, които позволявали по една книга на година. Романите на Бакман съдържат намеци кой е истинският автор, които са схванати от феновете, и през 1985 г. Кинг признава авторството. „Тъмната половина“ (1989) е посветена „на покойния Ричард Бакман“, а през 1996 г, когато излиза „Град Отчаяние“ от Стивън Кинг, той е придружен от „Отмъстителите“, който носи името на Бакман. (Кинг твърди, че ръкописът е намерен сред вещите на покойния писател.) На пресконференция през 2006 г. Кинг заявява, че е открил друг роман от Бакман озаглавен „Огън“. Всъщност ръкописът е открит в Университета на Мейн, след което Кинг го пренаписва и издава през 2007 г.
За този си псевдоним Кинг взима първото име от псевдонима на автора на криминални романи Доналд Уестлейк – Ричард Старк, а фамилията Бакман е взета неслучайно, той е поклонник на музикалната група «Bachman-Turner Overdrive». През 1985 г. Кинг е разкрит от книжаря Стив Браун, който намира прилики в стиловете на Кинг и Бакман. Той се свързва с издателите на Стивън, а самият автор му се обажда с предложение да напише статия за откритието си и да го интервюира.
БОРИС АКУНИН, както и Анатолий Брусникин и Ана Борисова са псевдоними на Григорий Чхартишвили. Първоначално публикувал свои произедения като Б.Акунин. Японската дума „акунин“, според думите на един от героите в романа „Диамантената колесница“ се превежда като „негодяй, злодей“, но в исполински мащаби, с други думи – изтъкната личност, която е на страната на злото. И точно такива злодеи среща през своята кариера Ераст Фандорин. Разшифроването на Б-то като Борис се появило след няколко години, когато често интервюирали писателя. Критическите и документалните си трудове той публикува с истинското си име.
И накрая един колективен псевдоним. КОЗМА ПЕТРОВИЧ ПРУТКОВ е литературна маска, под която в списанията „Современник“, „Искра“ и др. са се изявявали през 50-60-е години на 19 век Алексей Толстой /с най-голям принос/ и неговите братовчеди братята Алексей, Владимир и Александър Жемчужникови /фактически псевдонимът е колективен за четиримата/. Съгласно свидетелства на съвременници, немалко участие в създаване наследството на Козма Прутков е имал щабс-капитанът Александър Амосов, умрял рано от тежко раняване.
Прутков е измислена личност, която от 1854 г. до средата на 1860-те год. твори комично-абсурдни стихотворения, басни, пиеси, епиграми и афоризми и ги публикува в различни списания. 4-мата приятели зад името Козма Прутков (той ги нарича свои „опекуни“) му измислят съвсем конкретна биография: роден е през 1803 г., от ранна младост до смъртта си заема държавна служба, почива през 1863 г. Има манията да публикува всичките си произведения на 11-о число (рождената му дата) и да изписва името си не Кузма, както е обичайно, а Козма.
Днес Козма Прутков се смята за един от класиците на руската хумористична литература и голяма част от неговите афоризми се използват в ежедневната руска реч. Сатиричните му стихове, афоризмите и самият му образ осмиват умствения застой, политическата „благонамереност“, пародират литературното епигонство.