ОРНИТОМАНТИЯ
Тъжни са недокосваните ти от никого длани,
като напуканите линии в изсъхналата земя,
непожелани като разказ за прастари предания –
убожда ме хиромантията им и онемявам.
Казват ми, че ако с гълъбово око се срещна
и не отстъпя с поне една крачка назад,
с водопада от лава ще стигна до пещите
и ще узная как невъзможен е животът във ада.
Казват ми, че ако зад гълъбово крило се крия,
не ще намеря никъде и никога какво е утеха.
Ще вдигам тост за себе си, единствен на приемите,
и ще се разплаквам от звука на собственото си ехо.
Казват, че ако гълъбовите нокти са пред очите ми,
че ако наситено кърви хоризонтът пред тях,
значи вече нямам място при хората в дните им.
Ще съм паразит в тяло под умъртвена стряха.
Неизбежен е допирът до поличбата в дланите,
още по-сухи са от напуканата прастара земя,
осъзнавам греховете си, част съм от заклинанието.
От истината прободен съм.
Приземявам се.
ПЕРА
Беше много отдавна и тогава
живеех най-дълго във дните си,
а в нощите си готов бях да раздавам
на всеки от милиардите си детски мечти.
Нямах и най-бегла представа
колко кратко е да си малък,
не подозирах, че това бе подарък
и щастие, като да споделиш с някого залъка.
Оттогава още е споменът ми когато
разбирах, че някой се дави в проблеми,
аз просто лягах невидим в тревата
и се хващах за стръковете в зеленото.
По-скоро не умеех да разсъждавам,
а пиех от росата с двете си шепи
и сякаш знаех, че ми е дадено
да чувам птиците, дори и да шепнат.
От дъждовете над нас не заплаквах,
с капките им задълго играех
и не разбирах точно кога трябва
да тръгна. Кръжах с тях. Омаян.
С крилете си надеждата ми донасяха,
показваха ми как заедно да летим
и небето възторжено изпълваха с глас,
изпреварили ранобудните първи петли.
И досега от спомена не ща да избягам,
и отдавна да е било, трябва ми още,
само така завинаги дете ще остана,
прегръщайки всичките птици в нощите си…
Симеон Аспарухов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Фотография: Ивелина Чолакова