„Разплакана пръст“ на пръв поглед е силно заглавие, но всъщност е много повече. След като читателят се потопи в книгата, той започва да усеща това с пълна сила. Сълзите отгоре, сълзите отвътре, сълзите, които замръзват, преди да са паднали. Божествената роса вдъхва живот, а когато ни напуска през ъгълчетата на окото – изразява болката ни и отнася по малко от него със себе си.
„Ти си кал.“ – „Аз съм създадена от реброто, което ти липсва.“
Човекът в поезията на Ива може да се чете по много начини – сътворено или не случило се чудо, обичан и далечен, близък и студен. Пустиня с потенциал за оазис.
От страниците ни гледат очи, които ни превеждат по тънките линии на водата, идваща от тях, извън тях, отнасяща, свързваща…
Това е книга за „колебанието на капката“, за усещането за „общото ни доживотно тяло“, което ни потапя във вълните. Ако са сладки – бихме потънали. Но оставаме на повърхността. И те се изменят в сняг, в копнеж за любов, в слово. Ива ни кара да „броим щетите върху езика“, докато преминаваме през всяко
СНЕГОТОПЕНЕ
Пролетта е студът.
завалял от очите ти
след внезапна
лавина от нежност.
Нежна е тази книга, тъжна. Въпреки осъзнаването, че „любовта не е достатъчна на никого и никога и никъде“, ни остава с усещането, че без нея нищо друго няма да е достатъчно. Завинаги водата ще продължи да тече през сезоните, а „Бог боли и тъгува с пороите.“ С личните ни порои, които извират от крехките му кални творения.
Трудно се пише за подобни книги. Те се усещат. Те са оголено сетиво. И те оставят с усещането, че искаш да прегърнеш някого и да го утешиш.