„Разказ без име“ от Димитрина Тоскова – първо място в конкурса „Колелото на времето“, 2023

РАЗКАЗ БЕЗ ИМЕ

Децата не са от тази планета. Те са странни същества.
Знаете ли, че дълго могат да се взират в панталоните си и да не видят дупката на коляното с размери на топка за пинг понг , но щом седнат да се хранят, тутакси откриват зрънцето зелена подправка в супата, която ги кара да сбърчат носле от погнуса? Пробвали ли сте да накарате мъник да мълчи, макар и за петнайсет минути само? И най-големият обещан сладолед не може да ги спре да зададат поредния си въпрос, когато са в онази възраст, в която опознават целия свят наоколо. А опитвали ли сте да останете бездушни и непоклатими, когато хлапето се появи внезапно насреща ви, а вие тъкмо посягате към устата си с парченце KINDER SURPRISE, например? Колкото по-високо се вдига ръката, толкова по-големи и молещи стават очите, които ви гледат отсреща…
Да, децата не са от тази планета. Те са от друга, по-красива и магична вселена, идват при нас, за да направят живота ни по-цветен, а после успяват да стопят магичните си способности и да станат сериозни възрастни, все едно никога преди това не са били малки. Но ако успеем да уловим и част от техния приказен свят, и за миг се опитаме да гледаме през техните очи, то ние – големите, започваме да се усмихваме малко повече. И тайно се надяваме, че те няма да бързат да пораснат. И че никой на този свят няма да им забрани да задават въпросите си на хора, в които виждат надежда за отговори…
Седях на пейка в близкия парк, когато едно тихо гласче ме попита:
– Тъжна ли си?
– Не! – отговорих с усмивка. Нямаше как да не се усмихна пред тази гледка.
Беше около 6 годишен, облечен с широки дънки и жълта тениска, поне с два размера по-голяма от подходящия за него. Под шапката с козирка, обърната назад, се подаваше непокорна къдрава черна коса. Бузките му бяха изгорели от слънцето, а беше все още началото на юни.
– Отдалеч изглеждаш тъжна, ама се радвам, че не си!
Последва широка усмивка, която ме разсмя с глас.
– Леле! Ти знаеш ли, че ти липсват поне три зъбчета, приятелче? Къде ги загуби?
– Не знам. Чичо казва, че сигурно съм ги изял! – разсмя се и хлапето. – Кажи ми, щом не си тъжна, за какво мислеше? Мечтаеш ли… ъ… приятелче?
– Ама ти си много сладък! Как се казваш?
– Извинявайте! – някой запъхтяно ни прекъсна. Вдигнах очи и видях висок мъж, с вече леко побеляла коса и потъмняла кожа. Направи опит да се усмихне, но беше по-скоро насила. – Едва те стигнах, дребен! Другият път ще те вържа за себе си. Избяга, за да намериш някой, който да залееш с любопитството си ли? Извинете още веднъж. Юли е малкият ми племенник и много обича да има яснота по всички въпроси. Съжалявам, ако е досаждал.
– Не, разбира се. Толкова е сладък. Юли значи, а? Имаш хубаво име, приятелче!
– Така е! По-хубаво е от неговото, ама той не признава. Това е Стоян – чичо ми. Чичо, това е… Приятелчето ми – малкият пак се изкикоти. – Кажи ни, ти имаш ли име?
– Имам – наведох се до ухото на малкия Юли и прошепнах. – И моето е по-хубаво от неговото, но не му казвай, да не го разсърдим. Диана. Приятно ми е.
Сега вече и напрегнатият мъж се усмихна широко. Имаше хубава усмивка. Но тя по-скоро казваше, че има история, която не ѝ позволява да се показва често. Личеше си, че Стоян и Юли са доста близки. А и малкият приличаше на чичо си. Особено в очите.
– Ние ще тръгваме! Съжалявам още веднъж, че Ви прекъснахме разходката. Ще го държа по-здраво вече! Хайде, дребен! Кажи „Довиждане“!
– Чао, Диана! Още не сме си поговорили изобщо, но може утре. Нали? – Юли ме гледаше право в очите и май наистина чакаше отговор.
– Да, може утре. Беше ми приятно! Довиждане!
Останах в парка почти до тъмно. Случката с момчето отмина така, както бе дошла. Почти веднага забравих за тази среща и потънах в мислите си. Детето обаче, беше право за едно нещо. Тъгувах.
Беше минала точно една година, откакто баща ми си отиде от този свят. А с него и последната надежда да открия коя съм. Знаех само, че ме е отгледал без да съм негова кръв. И се надявах до последно, че сам ще започне този разговор… Даде ми всичко, което можеше. До края на дните си работеше здраво, за да ми помага, дори и когато вече имах собствен живот и не зависех от никого. Така и почина – на работа. Обадиха ми се, че му е прилошало, а докато стигна, него вече го нямаше… Едничкият ми близък човек на този свят си отиде, без да мога да му кажа, че го обичам, в пъти повече, откакто разбрах, че ме е спасил от улицата. Небето ми го взе, без да ми даде възможност да му благодаря. Затова сега го правя всеки ден. Ходя в парка всеки късен следобед и сядам на пейката, на която често сядахме двамата, за да ядем сладолед и да ми разказва вълшебни истории. Преди да си тръгна винаги поглеждам нагоре, усмихвам се и му благодаря. След смъртта му обаче, вече се чувствах много сама. Нямах си никого. От няколко години имах обяснение защо никой от роднините не ме приема за близка и определено се стараят да го покажат.
„Осиновена“. Тази дума беше написана в горния ъгъл на стар пожълтял лист от документи, който намерих, докато чистех бараката зад малката ни къща. Думата беше написана с изключително грозен почерк, с черен химикал и дебело подчертана. Когато извадих документите и ги почистих от праха, за да ги разгледам, вече знаех какво ще прочета в тях. Цял живот съм го усещала по различни начини, но не съм знаела какво е всъщност. Сега знаех. Но не и в подробности. На листа имаше напечатан кратък текст, който не даваше много яснота. Пишеше, че майка ми упълномощава татко да осинови Силвия. По-късно разбрах, че това е стара нотариална заверка, в която вписват само подобни обстоятелства и изобщо не означаваше, че някъде има и други документи. Имаше и втори лист с информация, която се четеше трудно. Влагата и времето бяха сложили своя отпечатък върху хартията и единственото, което разбрах е, че Силвия вече е Диана. Истината не ме натъжи. Напротив – аз бях щастлива, защото вече знаех какво не е наред с мен, както и защо близките на баща ми ме игнорираха. Нямах вина. А той беше моят спасител. Обикнах го още повече. Никога не понечих да го попитам нещо или да му разкажа какво съм видяла. Това щеше да го разболее. Едва оцеля след загубата на майка ми. Но никога не ме остави. Бях на 6 години, когато тя загина в нелеп инцидент на пътя. Сам ме изгради като човек и личност, а можеше да се откаже. Това не е лека задача за мъж, още повече за самотен мъж. Отдаде живота си на мен, вместо да го подреди подобаващо.
Силвия. Това беше нещото, което напоследък ме натъжаваше много. Коя беше тя всъщност? Защо някой беше решил, че не му е нужна? И аз като коя се усещах всъщност? Силвия или Диана? И името имаше ли значение? Обърквах се често в собствените си мисли. Не знаех какво точно искам да знам и искам ли изобщо, но знаех със сигурност, че това ще е единственият начин да се почувствам най-после завършена. Цяла.
На прибиране от парка реших, че трябва да замина за кратко. Стегнах си багажа още същата вечер и на сутринта потеглих за избраната дестинация. Прекарах два дни в едно селце, в къща под наем. Почивката ми се отрази добре. Щом се върнах, метнах багажа в коридора и излязох отново, за да купя сладолед и да отида на пейката в парка. По времето, в което ходех почти всеки ден, там нямаше много хора. Нашата пейка е в по-отдалечена част и почти няма никой наоколо. Този път обаче, имаше някого там. Отдалече видях силуетите на възрастен и дете. Колкото повече приближавах, толкова по-позната ми се струваше шапката на хлапето. Да, това бяха Юли и Стоян. Притесних се. Носех само един сладолед, но откъде можех да знам? Зачудих се дали да не подмина, бяха с гръб, нямаше да разберат… Но вече дочувах разговора им. Малкият ме чакаше. Както и вчера, и онзи ден…
– Всички ли лъжат, Чичо? Тя нали казваше, че съм й приятел? Защо не идва?
– Дребен, стегни се! Казах ти и вчера – тя е случайно срещнат непознат. Не можеш да очакваш от всеки, който срещнеш, че ще ти бъде приятел! Тя беше учтива и толкова.
– Не е вярно! В нея има нещо много познато за мен. Не знам какво е. Но ще я разпитвам и ще разбера откъде идва и кога съм я срещал и преди.
Юли не ми се стори тъжен. Напротив. В гласа му имаше упоритост. Но определено ме накара да се върна при тях. Аз не съм лъжкиня, за каквато беше на път да ме вземе. Стигнах до момчетата и се прокашлях зад гърба им.
– Вие обсъждате ли ме? – засмях се аз.
– Диана! – скочи радостно хлапето. – Къде беше? Защо не дойде онзи ден? А вчера? Да не беше болна? Болна си била, нали? Ами да! Не може да е друго! Или не си могла да излезеш от вкъщи? Кажи ми! Вратата ти, ти се счупи ли се?
– Вратата ли ти се счупи – поправи го Стоян.
Юли не спираше да предполага причините за отсъствието ми и изобщо не ми даваше шанс сама да отговоря. Стори ми се, че тази наша среща доста го развълнува, а това вече сериозно ме озадачи.
– Чакай, приятелче! Остави ме да ти обясня! Не бях в града. Трябваше да замина за два дни. А ти да не си ме чакал?
– Чаках те! И вчера, и онзи ден, както ми каза. Ти каза, че ще си поговорим и аз дойдох. Молих се на чичо си с часове и му обещах, че няма да пипна сладолед 3 дни и той накрая ме доведе. Но… Теб те нямаше тук. Нищо де. Сега нали дойде?! Хайде, ела да играем!
– Какво каза? Няма да пипаш сладолед до кога?
– До утре. Днес изтича третия ден.
– Хм… И аз сега какво да правя с този, който нося?
Детето погледна сладоледа в ръцете ми, преглътна шумно, а веднага след това стисна очи и отсече:
– А, не! Обещанията са, за да се спазват!
Почувствах се глупаво. Той беше на шест и спазваше обещанието си, макар и с много усилие. Аз бях обещала да дойда. Но не дойдох.
– Добре тогава. Значи и ние с чичо ти няма да ядем сладолед днес. Така е честно, нали?
Юли се усмихна широко. Боже, беше толкова сладък! Очите му. Имаше нещо в тях. Още не знаех какво.
– На какво ти се играе? Имам малко време.
– Не, моля те, Диана! Едва ли си дошла за това. Той е само дете. Едно досадно дете, което е способно да те принуди да направиш всичко. Недей, няма нужда! – притесни се чичото.
Юли наведе глава и се съгласи тихо.
– Е, хубава работа! Вие сега какво? Чакахте ме да дойда, а искате веднага да се отървете от мен? Няма да стане. Ще играем! – тропнах с крак по детски, а момчетата се разсмяха. Юли носеше малки коли в джобовете си и набързо си спретнахме писта в прахта до пейката. Беше хубаво да играем, да отговарям н безбройните му въпроси и да се смеем. Не усетих кога се стъмни. Време беше да тръгваме. Изпратиха ме до вкъщи и се разделихме. Легнах си и дълго мислих над ситуацията. Какво се случваше? Как така непознати хора се срещат в парка и на мига чувстват близост? Дали харесвах Стоян и затова се поддавах на това? Не знаех. Но заспах почти усмихната.
На следващия ден в парка ме чакаше изненада. Стоян беше сам на пейката. Юли бе отишъл на рожден ден на приятелче от квартала. Не е тайна, че ми стана приятно, когато установих, че той не е тук само заради племеника си. Чувствах го някак близък. Все едно го познавам откакто се помня. Странно, но много приятно чувство. Седнах до него, но той все едно не ме забеляза. Беше се загледал в далечината и изглеждаше много угрижен. Още преди да съм си поела дъх да кажа нещо, Стоян заговори тихо и спокойно:
– Юли беше на 3, когато брат ми и снаха ми загинаха. Ние също израснахме без родители и знаех точно как ще се чувства момчето всеки Божи ден. Не можех да позволя да бъде настанен в институции и го осинових. Бързо свикна, че аз съм му единственото семейство, но колкото повече расте, толкова по-странно се чувства и търси отговори за това – Стоян пое дълбоко въздух и продължи без дори да ме поглежда. – Знаеш ли, Диана? Много е страшно. Дните се нижат различни, а болката и липсата са все едни. И си малък. И не знаеш точно какво ти липсва. Не разбираш защо си празен. И често си тъжен. А нямаш представа защо. Когато трябва да си дете, ти ставаш възрастен без да го знаеш… Играеш като дете, опознаваш света като дете, а търсиш отговори от всичко наоколо като възрастен. Тъгуваш като възрастен. Луташ се в мисли и знаци като, че не си на 5 или 6, а на 50…
– Разбирам… – отлично го разбирах. Сбъркан свят беше това. Чувствах се години наред по начина, който описаше той. А днес различното беше, че вече знам защо.
– Това не е всичко, Диана – посивялата му глава се обърна към мен и той ме погледна в очите за миг, преди да продължи разказа си. – Юли имаше сестричка. Беше с година по-малка от него. Родителите им я водиха на лекар извън града. На връщане пиян шофьор се ударил челно в автомобила им със скорост от 190 км/ч. Единственото нещо, което ни остана от тях, е една малка панделка от роклята на бебето и малко снимки – Стоян стисна зъби, но това не спря очите му да се насълзят. – Не е честно, нали? Струва ми се, че не може все на нас да се случват тези неща. С брат ми сме… тоест бяхме близнаци. Когато станахме на 12 години загубихме баща си. Майка ни се поболя от мъка по него и бързо се предаде. Не минаха и две години и го последва. Преди да си отиде от този свят ни извика и призна най-големия си грях. Преди нас имала дъщеря. Родила я и я оставила за осиновяване, защото била още ученичка и родителите ѝ не позволили да се задоми и да отгледа детето си. След година се върнала за дъщеря си, но вече било късно. Била осиновена и те с баща ми нямали право да я търсят. Създали дом, въпреки всичко и после сме се появили ние. Търсих я. Години наред се опитвах да я намеря, но безуспешно. Отказах се. Казах си, че така е трябвало да стане и че тя вероятно е някъде щастлива, без да има представа какво се е случило в живота ѝ. Брат ми се ожени, аз не успях, но заминах в чужбина и всички бяхме вече спокойни и щастливи. А после… после вече знаеш. Съжалявам, разстроих те! Не исках…
– Не, не! – избърсах енергично сълзите си. – Не ми тежи, че ми доверяваш цялата тази тъга, която носиш. Напротив! Просто… Просто те разбирам отлично за какво говориш… Но не разбирам защо реши да ми споделиш? Ние едва се запознахме.
– Не знам. Юли е прав. Има нещо познато в теб. В очите ти. Все едно съм те познавал отпреди. Дребният е много прозорлив, въпреки наивната си възраст. Но те децата са от друга планета и усещат по-силно нещата от нас. Трудно харесва някой човек, а за теб не спира да говори. Знам ли… Може би е прав, че в теб има нещо, което привлича и двама ни. И като стана дума за него, май е време да тръгвам. Някой трябва да прибере хлапето от партито преди да е прекалил с шоколада!
– Може ли да дойда с теб? Ще се радвам да видя и приятелчето!
– И той ще се зарадва! Да вървим!
Докато вървяхме към детския център разговорът ни продължи, но в друга, лична посока. Несполучливи връзки, провалени приятелства и в крайна сметка – комфорта на това да си сам. Взехме сладолед и за тримата и пресякохме булеварда точно срещу вратите на сградата, където течеше детския празник. Бяхме изключително изненадани да заварим Юли самичък на стълбите отвън. Седеше и си нареждаше по детски някакви неща под носа.
– Кой те ядоса, приятел?
– Дианаа! О, колко е хубаво, че идваш с чичо да ме вземеш! Сладоледът? За мен ли е?
– Не и преди да ми кажеш защо стоеше тук сам. Хайдеее, дребен! Знаеш, че трябва да ми споделиш проблема си, ако искаш да го разрешим!
Юли направи знак на чичо си да се наведе и му прошепна на ухо какво го бе ядосало. После отвори ръката си, която бе стиснал здраво в юмрук и от нея се показа малка червена панделка. Веднага се сетих, че панделката е онова, което му беше останало от сестра му. Стоян го погали по главата успокоително и с блага усмивка го подкани да вземе сладоледа си и да тръгваме. Малкия подтичваше пред нас, а ние мълчахме и бавно се движехме по вече тъмните улици на града. Почувствах някаква сигурност. Спокойствие и уют. Това ми носеше тяхната компания. Но не – не беше любов или нещо такова. Просто уют. Историите ни се доближаваха и може би това ни сближи. Юли се връщаше понякога назад към нас за да зададе поредния си въпрос, а аз се смеех на чичо му, който определено вече беше изчерпан откъм отговори. Когато стигнахме пред нас, предложих да седнем на двора, за да изпием по една домашна лимонада и да поговорим още малко. Докато ние си разказвахме за работа и места, които сме посетили, Юли се умълча и след малко го забелязахме, че е заспал на люлката. От ръката му изпадна панделката.
– Ще я прибера, за да не я загуби. Ето. Това е панделката на раздора. Децата я видели в джоба му и започнали да му се смеят, че е момиче щом носи панделки. А той е упорит. Не смята за нужно да им разказва, че тя всъщност е единственото, което има от родителите си и Силвия – Стоян се изненада от внезапния ми поглед. – Силвето. Малката му сестричка. Тя се казваше така.
– Да, досетих се. Просто името… Нищо. Няма значение – усмихнах се с неудобство
– Да, името ѝ не е май често срещано вече сред малките деца. Но то си има история. Брат ми знаеше, че ще кръсти дъщеря си така, веднага щом разбра, че ще има момиче. На смъртнното си легло майка ми помоли който и от двамата да има дъщеря, да ѝ даде това име. Същото като това, което тя беше дала на изоставеното си момиченце…
Не успях дори да си поема дъх… Зарових лицето си в шепи и плачех с глас пред недоумяващия поглед на Стоян.
Да, децата са странни същества. Нестихващото им любопитство и безкрайната им прозорливост понякога преобръщат съдби.
Силвия или Диана? Имаше ли значение името?
И щеше ли Диана някога да събере съдбата си с тази на Силвия, за да стане един, най-после завършен човек, ако някой някога бе забранил на Юли да залива с въпросите си хора, в които е намерил надежда за отговори…?

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Първо място в конкурса на Издателство „Библиотека България“

„Вие пишете, ние четем“,  „Колелото на времето“, 2023

Автор: Димитрина Тоскова