Има такава поезия, след която си мъничък, свил себевъзприемането си до прашинка от Вселената, нищожността на която всъщност обитаваш. Но и поезия, след която си и толкова неизмеримо голям, колкото самата Вселена. Едновременно. Поезия, която извира от недрата на земята и от светлината на звездите. Има и такива поети, които са проводник на тази космична енергия. Такава е Петя Цонева. А нейната поезия може да бъде наречена единствено непреходна.
Не, не се заблуждавайте, тези Редове на фокус няма да се превърнат в нечия, в случая нейната, възхвала. Защото това е напълно излишно. И за нея самата, и по принцип. Не познавам лично Петя, никога не сме се срещали, нито съм неин редактор. По-скоро от позицията си на читател и ценител на българската поезия ще се опитам да проникна в бялото между редовете, където се крие неповторимостта на нейното писане. И точно тя не бива да бъде отричана, би било престъпление спрямо езика.
Когато Петя Цонева взе тазгодишната Славейкова награда, освен радостта, първата ми мисъл бе, че няма по-подходяща от нейната поезия. Защото философското начало у Петя и онова органично вплитане на думите сред природата и обратното, и онази природа на нейните думи, и онази образност… няма нищо по-близо до съвършенството на Славейковата поетика. Вижте само, той пише:
Спи езерото, белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва…
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.
„Спи езерото“
А в последната книга на Петя четем например:
…По сребърния бор се спуска вятър
И рони снежни облаци от прах.
Аз слушам как говори тишината.
Без сълзи. Без очакване. Без страх.
А някъде в набъбналата влага
Въздиша невъзкръснала трева.
Зюмбюлите блажено се протягат
Във ританки от мокра синева…
„Мълчание“
Нищо излишно, всичко необходимо за една самодостатъчна Вселена. Съзерцание и сливане с природата, с началото на всичко… И още много примери за доближаването до изконната класическа форма бих могла да дам. Но нека припомня какво се случи в социалните мрежи, когато стана ясно кой е лауреат на Славейковата награда. Впрочем, самата Петя в началото дори не беше обявила с каква поредна висока награда е удостоена, не заради друго, а от скромност. А в същото време се натъкнах на такива потресаващи изказвания, че се питах как е възможно. Класическата поезия била отживелица, подобен стил писане бил мъртъв, темата за природата била клише, да живей модерното писане, в което липсват и рима, и ритъм, и най-вече смисъл… тъй щото така е модерно. Оттогава насам мисля как и кога да разкажа в Редове на фокус за поезията на Петя Цонева, за да прескоча тези горчиви, преходни и всъщност незначителни думи. Защото в нейния стил наистина има неповторимост. И непреходност.
Последната поетична колекция на Петя се нарича „Белият час“. Доста пъти препрочитах стихотворенията в книгата, постепенно разбрах, че всяко от тях е един безкраен бял час, свят, в който да поискаш да останеш. Наистина бялото е цветът на тази стихосбирка, но не като отсъствие на цвят, а като съвършенство, като девствен сняг, чистота и безкрайност. Вижте колко много бяло и колко много смисъл: „Като бял водосвет заваля над църковния кръст“; „Белотата се ширна. И някой проправи / път през бялото. Рукнаха стъпки и спря да вали.“; „И светло е / да се родиш. И всичко да е бяло.“; „И те чакам, по-жива и бяла от сбъдващ се миг.“; „Вярвам в бялото. В тънката струна на късния миг, / по която се стича на утрото бялата капка.“;„Имам само няколко минути. Благодарна съм за бялото“; „И сърцето ми ставаше светло от белия час. / И земята ми ставаше бяла, по-бяла от прошка.“.
Философия на живеенето, самодостатъчност, природа, завихряния от думи, безкрая на нарисувани светове, всичко това исках да покажа в тези Редове на фокус и все пак… нищо излишно, както самата Петя най-добре го е казала в „Минимализъм“:
Пролет и есен, и лято, и зима, и ден,
който към мен приобщава пръстта и небето.
Нищо излишно. В една разточителна тлен –
само горещото малко ядро на сърцето.
Поезия отвъд времената. Неподвластна на живота и смъртта, неуловима за суетата на днешното. Някъде там, в бялото, най-чистото бяло на душите ни.
Ива Спиридонова