Събрах смелост да подхвана една тема в Редове на фокус, която вероятно е твърде голяма лъжица за моята уста. Но когато душата се е заситила, то значи съм успяла да преглътна. И да разбера вкуса на истината.
Иде реч за Патриарха на българската литература, Иван Вазов. И за новия мой личен прочит на творчеството му през една театрална постановка, чиято премиера имах щастието да посетя, „Народът на Вазов“ на Александър Секулов, постановка – Диана Добрева, сценография – Мира Каланова, композитор – Петя Диманова. Но понеже аз не съм театрал, а обикновен зрител и най-вече читател на българска литература, няма да говоря за достойнствата на пиесата, просто ще ви приканя да я гледате. Непременно.
В тези Редове на фокус всъщност ще се опитам да обясня накратко как и защо започнах да харесвам Вазов. Да, представете си, аз ни най-малко не харесвах творчеството му доскоро, не беше близък до моето световъзприемане и светоизписване. Което вероятно е почти равносилно на голям грях за човек, занимаващ се с литература. Но намирах една изкуствена приповдигнатост в словата му, без да търся причината за този тип звучене. Истинската. И да видя зад нея мисълта на пишещия човек, водила го през безбройните изписани страници.
Отидох да гледам „Народът на Вазов“ предубедена. Но когато промених гледната точка, успях да разбера защо всъщност творчеството му е от особена важност за българската литература. И по-важното нещо – какво всъщност е правил той през целия си съзнателен творчески живот.
Зрителят в мен потъна в сцените, а читателят в мен трескаво анализираше прочита на личността. Българинът в мен се вълнуваше, което ми се случва изключително рядко. Не съм патриот, но обичам страната си, обичам българското.
По-късно, вече у дома, отворих книгите и зачетох. И постепенно в мен се оформи едно ново виждане, прекрачих през редовете, за да затвърдя за себе си вече изговореното от критиката и да повярвам, откривайки го. Стихотворенията зазвучаха по друг, нов за мен начин, „Немили-недраги“ и „Под игото“ добиха съизмеримост с историческите факти.
Преминавайки през редовете, поставих на фокус едно от мащабните литературни дела на автора, защото тъкмо там най-ясно изпъкна онова, което споделям тук днес. Визирам „Епопея на забравените“ – един нееднозначен образ на родното, което, сдобило се с история, която да не бъде забравена, може да продължи да я гради през вековете. Защо вниманието ми се фокусира точно върху тези текстове? Най-напред заради образа на Паисий, единственият герой в цикъла, който не умира. И това не е случайно. Именно той е този, който трябва да предаде изпълнението на мисията си по записване на историята на следващите поколения. И в епохата на Възраждането тъкмо Вазов припознава тази мисия за своя. Оказва се, че при него творческият акт е надраснал целите на естетическото, вероятно повлиян от възрожденските идеи, но напълно осъзнат не просто като „писане“, а като „служене“ в ползу роду. Твърде възможно е и заради това първата стихосбирка на поета да носи името „Пряпорец и гусла“, като акцентирам на гуслата и наричането на текстовете от самия им автор „песни“ и обръщам внимание на факта, че още в ранните си стихотворения творческата личност у Вазов разчита себе си през понятието „дълг“, категорично.
Времето на създаване на „Епопея на забравените“ също е от особено значение – 80-те години на ХIХ век се характеризират не само с изработване на един умален модел на национална литература, с която задача Вазов се справя блестящо, но и с ускорен градеж на държавност, на физиономия на една млада държава, която все още не знае какво да прави със собствената си свобода. И тук идва ролята на твореца – да покаже основите, да напомни за героичното минало, върху което да се изгради бъдещето.
Там, тогава и така, с цялото си творческо дело във времето, Иван Вазов приема за своя мисия продължаването на делото на Паисий и начева записването на историята с думите „От днеска нататък българският род / история има и става народ!“. Това усетих и аз, по най-добрия възможен начин, срещайки се с образа му на сцената, наслагвайки го през епохите, воините, градежа… и разбрах – земята българска е онова, което е неизменно и онова, което води този необикновен човек, посветил живота си на мисията за записване на историята. Той не само е създал един мащабен епос, но и отразява историческата епоха, в която живее чрез творчеството си, дава душа на историята. Вазов на пратика не само поставя здравите основи на съвременната българска литература, той създава художествен летопис на своя народ. Продължава делото на Паисий, защото е приел записването на историята за своя житейска мисия. И го прави по най-добрия възможен начин – със силата на вдъхновеното си слово.
Вероятно някой ще каже, че тези Редове на фокус са непълни, несериозни, ненужни и преповтарят нещо, отдавна известно на литературната критика. Но това е моят личен фокус върху една литературно-историческа личност, чието познаване и изучаване в детайли някак е въпрос и на индивидуална нагласа. Така както си позволих да препоръчам „Народът на Вазов“, така и препоръчвам един по-детайлен прочит на Иван Вазов, за да бъде преоткрит със сърце.
В крайна сметка, всичко споделено тук, поне за мен, означава две неща. Да, театралната постановка е успяла да свърши своята работа, да въздейства на зрителя, да постави голяма тема. И да, аз най-накрая се почувствах част от онзи народ на Вазов, който пътува през времето „от урва на урва и от век на век“. И знам, че в нашата красива страна все още има записвачи на българската история с художествено слово. А това е достатъчно условие за изграждане на бъдеще.
Ива Спиридонова
Фотография: Официален плакат на постановката на Народен театър „Иван Вазов“, „Народът на Вазов“.