Рецептата за щастие на Симеон Аспарухов

За да стигнем щастието, не е нужно да го търсим през девет планини в десета, а е достатъчно единствено да погледнем с широко отворени очи и да протегнем ръце напред.
Да ги отворим за прегръдка и да я дадем
на деня,
на нощта,
на времето,
на слънцето,
на луната,
на звездите,
на дъжда,
на птиците,
на животните,
на водата,
на любимия човек,
на непознат,
а защо не и на себе си.
Всяка твар и всяко събитие могат да ни помогнат да виждаме по-ясно какво сме повикали към себе си и какво сме дали в отговор.

За да стигнем щастието, е достатъчно да потърсим човек, с когото отдавна не сме контактували и да го изненадаме с добра дума. Щастието не се крие, то е винаги наблизо и винаги над онова, под което мислим, че се крие. От нас зависи колко и докъде простираме добрите си намерения и очаквания за такива към нас.

Нима не са щастие споделения обяд;
дочутите детски възгласи от градината, непосредствено до дома;
случайният разговор със случаен човек;
полъхът на вятъра по възглавницата, приготвена за следобеден сън или опънатите от него бели чаршафи в селския двор;
миризмата на слънце върху косена трева;
напъпилите цветове на грижливо отглеждан храст с рози;
тръгването на влака и локомотивната свирка, известяваща на планината, че човекът идва при нея;
радостта в детските очи;
проявата на любов от домашния любимец;
топлото одеяло в студена нощ;
грижата към теб, когато се нуждаеш от нея.
И още, и още, и още…

Дори и самотата, но онази, избраната, в която отсъстват тъга и самотност.
Самотата, в която откриваме
себе си,
околните,
разпознаваме отминалото,
отличаваме доброто,
събуждаме заспали топли спомени
и мечтаем за още такива.
Споделени и тържествуващи с усмивка, силна обич и отново… прегръдката.

Прегръдката, но и като метафора за такава. Да прегърнеш света и да се радваш с радостите му, да плачеш от щастие с него, да го виждаш отвисоко, но не да гледаш на него отвисоко. Да оцениш помощта, да дадеш своята, да целунеш, да се развълнуваш, да не се отказваш от себе си. Да търсиш късмета си по пътя. Да вървиш по него светъл, без предразсъдък за каквото или когото и да било, да стигнеш и да задържиш успеха.

А кой е той?
Всяка следваща крачка към него, всичко изпълващо го, всяка покана, но и всяка забрана, всяка сълза, но и всеки трепет. Успехът идва във всеки момент, в който
преодоляваш,
осъзнаваш,
оценяваш,
правораздаваш,
тържествуваш,
издигаш се, но и падаш,
обичаш,
любиш,
боготвориш.

И колкото е по-голяма силата ти да задържиш всеки миг успялост, толкова по-дълго живееш в щастие. Неподправено, без аналог, заслужено. А колкото е по-голяма силата ти да подариш щастие другиго, толкова по-голямо ще е и собственото ти.

Щастието е до нас и в нас във всяка секунда. Но то не напомня, не поучава, не парадира, не съди и не травмира. То просто чака нас. Всекиго, винаги, всякога, навсякъде.
Само така то може да остане в бъдещето.

Ако му позволим да живее в настоящото нас.