ВЯРА
Заради какво ли в гърдите ни все така натежава?
Когато не ключът, а ние ръждясваме зад бравата,
когато заради един трофей много други предаваме,
като отсъстваме и не окуражаваме с вяра. С Вярата.
Така натежава ни и когато болката приближава
у приближени – сочим им слънцето, а се смаляваме.
Когато нечии маниери в слепота крещят за славата
и държат да повярваме, че копривата е цвете. Лилаво.
Заради какво ли в гърдите ни все така натежава?
От огньовете, от пепелта им, но и че сме в жаравата,
и от това, че някак все напред продължаваме,
криволичейки помним едно, а друго забравяме,
че сме свидетели на амбиции, горчиво подправени,
че се преструваме, че не живеем в свойта държава,
че най-ниско падаме, когато уж се държим изправени,
че най-много залитаме, когато чертаем правата права.
Когато сме си „повярвали“ – блестим, а това заслепява
и вместо силни да сме, унищожаваме нравите си,
побягваме без да ни гонят, сами създаваме врявата.
Чия суета ни трови и не разрешава да продължаваме?
Иначе тихо е. Нищо ни няма. Живеем си и сме здрави.
Тогава защо този хаос в гърдите не спира да натежава?
Та нали всяка сутрин заради нас слънцето идва да сгрява
всяка надежда и да напомни, че не друг, а ние сме Вярата…
Симеон Аспарухов