Невъзможно ли е да се завърнем?
Дори със сърце да обичаме.
Да (по)стигнем началото си.
Остарели мечти да израждаме,
кръстейки се пред огледалото…
Има ли начин все пак да започнем?
Ако се помним и сме обичали,
че за обич стоим и живот зидаме.
Ще построим ли нов правилен път?
Все така да се предизвикваме!
Не мигновено той нас да изяжда
(защото и досега хора обичаме),
а ние него бавно да променим.
Не някой грешно да ни обяздва,
а да е вярно, че си принадлежим.
Възможно ли е завръщането ни?
Колко много, много хора обичахме!
От самото начало съвсем до края.
Малки мечти в цвят изграждахме
и вярвахме, че няма финали.
Къде отидохме, къде не стигнахме?
Нали наредихме свят със обичане.
Какво не дойде, какво изкихахме,
кое не приехме още в началото,
защо не признаем, че и още има…
Че и след нас светликът свети, грее,
че дадохме тон, че нас заобичаха.
Да видим знаците, да се надсмеем,
ако с пръст ни посочат, но едва ли.
Какво пък – имало ни е, ще ни има!
И заради не(чие) чуждо начало!
Защото още можем да се обичаме!
И (без нас) идват възможностите.
Да стъпим на пътя, да проличим!
Щом ни има,
значи сме се завърнали.
Отначало.
Фотографии: Ивелина Чолакова