Прагът на есента
Дълбоко и тихо септември при мене дойде.
Натегна земята и почна дъждът да се рони.
Събрах всеки миг отвоювано синьо небе
и почнах да чакам големите златни циклони.
В небето – земя. Шепа дренки изгарят дланта.
Животът е кратък. Усещам го колко е кратък.
Прилича на циганско пъстро петле заранта,
тъй светла, че вижда се другото лято оттатък.
Така ще живея. Ръждивият кестен над мен
прилича на пламнала в огън лисича опашка.
Мирише на пепел в стърнище смаленият ден
и меката ранна мъгла се сгъстява на грашки.
Земята се свива… Пазарът обаче расте,
по всичките земни посоки щастливо се шири.
Дъждът прекроява в ръкави добрите криле
и хвърля небето надолу по дни и баири.
И после затраква по пътища, сякаш решил
на шевна машина да шие скъсените дрехи.
Смълчаните етърски майстори правят пестил
и целият слънчев запас на септември е техен.
Така прекроен септемврийски, би станал светът
по мярка на старец. Или на детенце щастливо.
Отварям широко сърцето пред мокрия път.
И моля се с лятото пак да се срещнем на живо.
Усещане
Понякога, когато тишината се сгъсти като звезда
и после топлината овъгли до тъмнина благодатта ѝ,
усещам как в сърцето ми се вдига дълбината на пръстта
и няма кой в небето на сърцето ми да спре да я погали.
Тогава се отварят непосилните разломи на нощта.
Бял вятър се опитва своя мъничък отрязък да преброди.
Бог сигурно Си тръгва. И сред хаоса на всичките неща
аз чувам маранята на щурците. И оставям да ме води
към пасищата тучни на покоя, там, където не скърбим.
И слънцето по петльовите гребени танцува в младостта си.
Щурците продължават и сърцето ми се учи да тупти
със равната метричност на прозрачните им, сини многогласи.
Бог сигурно Си тръгва и се чупят прегорелите треви.
Посърналите котки дишат тежко и ятата си отиват.
Започнало е лятото по мъничко в небето да кърви
и всяка капка трепва като лястовичка в жънатата нива.
А аз оставам. С всичките врабчета. И със сушата – сама.
Над мен кръжат кобалтови телца на подранили пчелояди.
Те дирят своя синя и беззимна, обетована земя,
но някой трябва в тази, огорчена и ранена, да остане.
Поглеждам ги. Очите ми по облаците шарят. Есента
приижда, но задълго отзвучава повереното ми лято.
Бог сигурно Си тръгва. Аз приличам на закотвена звезда.
И погледът ми рови като пръсти на Тома в синевината.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Поезията е спасително състояние – и за автора, и за читателя.
Стига и двамата да са готови за небесното ѝ потекло. Аз бях един
от първите спасени читатели на тази книга, минути след това и
най-щастливият редактор. Защото да се работи с Петя Цонева е
наистина песен!
С поезията на Петя Цонева се расте безболезнено и красиво, първо се повдигаш на пръсти, а след това направо се усещаш крилат.
Тогава вече можеш да си позволиш поглед от високото и разбираш,
че наистина държиш в ръцете си една спасителна песен.
Приятно летене, скъпи читателю!
Камелия Кондова, редактор
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Петя Цонева, „Спасителна песен“, 2022
Фотография: „Библиотека България“