Един от първите ми спомени – водят ме в ДСК, за да ми направят влог, това го разбирам години по-късно, защото съм около тригодишна и единственото, което ми е ярко останало в съзнанието, е червената желязна касичка. Чичкото зад гишето ми я дава като подарък, такъв е редът, не че много ме е харесал, въпреки че бях сладко детенце. Касичката беше лъскава, елипсовидна, с процеп за стотинките отстрани и дупка, в която можеше да се мушне навито на масурче левче. Татко още на гишето ми показа как и аз собственоръчно пуснах първите си 50 стотинки от бъдещите ми спестявания. Помня издрънчаването. Касичката се заключваше и когато се напълнеше, се отнасяше в спестовната каса, за да я отключат там, да ти преброят съдържанието и да го прибавят към влога ти. Можеше и да си вземеш сумата, но за това тогава не съм мислела. Пусках в тази касичка паричките – стотинки и хартиени еднолевки, които ми даваха за Нова година при суровакането, завършващо със смешното „Дай си, еди-кой си, левчето и си гледай кефчето!” или стотинките, дето баба ми даваше за касичката от пенсията си. Не знам каква сума се е събирала в продължение на няколко години, но много гордо отивах с татко да отключи чичкото в ДСК и да ме похвали, че съм спестовница. Не че разбирах от финанси и че те ме интересуваха, но ритуалът приемах тържествено. Детски му работи. Защо ви говоря за червената касичка, която отдавна изчезна някъде при пренасянията от къща на къща? От няколко години събираме монети в шишета. Предимно левчета. Не го правим само ние, много от приятелите ми прибягват до този начин на своеобразно спестяване. Връщат ти ресто в магазина, отделяш монетите и ги пускаш по предназначение. Така монетка по монетка се натрупват суми, които наведнъж е трудно да отделиш. Ние събирахме за нова печка. Голяма гордост, когато пластмасовото шише се напълни до капачката, вещи в този вид събираемост твърдят, че точно 330 лева се получават като наличност. И тръгнах аз да си осребря монетките. И побеснях! В банката се оказа, дето ще трябва да заплатя неизвестна сума, но не по-малко от 5 лв, за да ми ги преброят. Не на ръка монета по монета. На кантар, бе, на килограм. Както се тегли салам. Пускаш стотинките и умната машина ти показва колко лева са. И ти взима банката комисиона. 5, 10, 15 лв. в зависимост от сумата. Защо, бе?! Момичето зад гишето вдига рамене, такова е разпореждането. Аха, казвам си на ум, а на глас уведомявам, че ще отида в друга банка. Момичето пак свива рамене – навсякъде било така. И даже ме съветва да ми премерят цялата сума наведнъж, защото и десет монети да ми премерят, пак от 5 лв. нагоре ще ми вземат за тази безкрайно сложна, трудоемка и отговорна дейност. Характеристиката на дейността е моя и иронична. Щото в бакалията не ми взимат комисион за тегленето на салама или сиренето. Пу, да не чуе дяволът, че току-виж и те се усетили! И не бих се учудила. Тръгнах аз да разпитвам поради що така е разпоредено и от кого. Доникъде не стигнах, Филип Марлоу и Шерлок Холмс явно не живеят пълноценно в мен. Разбрах единствено, че това е политика на държавно ниво и че дори хората, чийто бизнес е с автоматите за продаване на кафе и други подобни звонкови плащания, също са подложени на въпросните удръжки. Всеки, който внася каквито и да било монети в банка, е длъжен да ги раздели по номинал и да му вземат минимум 5 лв. от тях, защото са му ги претеглили. Не искам да използвам изрази, нетипични за жена поради анатомо-биологични причини, ама майките на банкерите какво биха казали по въпроса ми е интересно! Патологичен казус се получава, а никой не смее да го повдигне. Никого не интересува ли? Ами мен ме интересува. Стотинката я нямаме за нищо, така ли? Само че всяка стотинка е конвертируема валута. Българска. Има съответната цена. И никой няма право да ѝ слага оценка, защото я мери на кантар. Или на ръка, все тая. Ако за да си купя хляб, не ми достигат 2 ст., няма да ми го продадат. И ще си остана без хляб. Или без баничка. Или без за каквото не ми достигат. Но Банката (нарочно я пиша с главна буква) не иска да ми преброи българския звонк и да ми го обърне в български банкноти. Три пъти ЗАЩО? С три въпросителни! Струва ви се дребнотемие? Е, толкова ли свикнахме с ограбването по нашите ширини? Дали е милион или пет лева – все тая, така ли? По какво перо и къде отиват моите пари, защото съм ги спестявала монета по монета? И вашите къде отиват? Оставям настрана въпроса със спестовността, той явно не е на мода. 90% от българите няма как да спестяват и влагат парите си в ценни книжа, акции, швейцарски банки и офшорки на Кайманите. Но бели пари за черни дни или за бяла и черна техника все се опитват да спастрят. И банката ги наказва. Частната – иди-дойди, но държавната?! БНБ работи по същата схема. Поредната схема, в която са ни вкарали, без да се усетим. Няма кой да отговори на въпроса що така, нито пък ще вземе да отговаря. Аз обаче ще продължавам да питам: защо ни взимате стотинките, бре маскари? Всяка стотинка съм си изкарала с честен труд и нямате право да ми я оценявате по ваша преценка! Ако банкерите я броят на килограм, ние го правим на бройка. Елементарно ли е едно кило стотинки да струва 5 или 10 лв.? Айде, бе! Продавате ми собствените ми пари? Така ли излиза или аз нещо бъркам? Или ни мислите за овчедушни сбърканяци. Стига съм вила на умряло заради едната стотинка, ще кажете. Не вия, бе. Свят ми се вие от това, докъде стигнахме. Без обобщения и без примери. Огледайте се и се ослушайте, ако още си мислите, че живеем в държава, в която народът е суверен, а не верноподаник. И ценете, а не оценявайте! Защото един ден всичко се плаща. С лихвите. И до стотинка.
снимка: https://pixabay.com/