В прав текст – попаднеш ли в блато, както бродиш сред живата дива природа, колкото повече движения правиш, толкова повече потъваш, доказано е. С подвижните пясъци е същото. Природата нагледно ни е показала как трябва да се държим във всяка една ситуация. С цената на жертви. То всяка цена е такава – нараняваща. Знанието е страдание, мога и на старогръцки да го кажа – патемата математа. С ударение на „е“-тата. Зная го от преподавателя си по старогръцки Радко Радков, да, онзи мимоходом или нарочно забравен поет, наречен още приживе „българския Шекспир“. С право, ако искате да оспорвате, прочетете стихотворенията му, царските сонети (това е форма, а не щото са посветени на някой багрянороден) или пиесите му. Направих малко лирическо отклонение, но ми е необходимо като доказателство, че поне нещо е останало в главата ми от един мъртъв език. На мъртвите езици, апропо, дължим много синтезирани истини, дето ако се позамислим, са великолепен конспект по живот. Защото в живота съществуват блата, подвижни пясъци и всякакви местоположения на душата и тялото, където попадаме. Волю или неволю. Обикновено волю, без да го осъзнаваме, за да си имаме подръка удобничкото, едва държащо се камъче или клонче, за което да се хванем, белким в него е спасението. Камъчето се откъртва, клончето се чупи и летим в пропастта, потъваме в блатцето, търкаляме се по сипея, всмуква ни пясъкът… Метафорично казано. В прав текст – гадничко е, страшничко е, убийствено е. Докато го преживеем. И надживеем. Щото тъй сме създадени, та да надживяваме. Но с цената да си научим уроците. Ония, които си мислим, че ще ни се разминат. Нито с бягство от час става, нито с извинителна бележка от родителите, нито с медицинско, отиваш на поправителен и те късат ли, късат, а материалът за учене става все по-сложен. И все повече имаш да наваксваш. Тъй върви светът със стъпки бързи, както е казал Поетът, ако не знаете кой точно, проверете си в гугъл. Ако работи, щото видяхте вчера какво стана със срива на социалните мрежи. Ей по тая причина трябва да се учи овреме. В учебните заведения, вкъщи с книжката и задължителните речници, всеки ден навсякъде, където се намираш. От всекиго, с когото се срещаш. Защото аз, например, поддържам теорията, че няма случайни неща. Срещаш хората, които ти е съдено, за да научиш нещо. Не това, което можеш да прочетеш в книгите, нали помните „Теорията, друже мой е суха, зелено е дървото на живота.“ Пиша го както съм го запомнила от десети клас, та ако има грешка в пунктуацията, ще прощавате. Тоест – животът е най-добрият учител и най-строгият, понякога безмилостен, ама от кой лигльо ще научиш нещо веднъж завинаги. Това с веднъжзавинаги-то е само пожелателно, защото ние си повтаряме грешките, мърдаме, докато очевадно потъваме, камъчетата от скалите на любовите се ронят едно по едно, клончетата на приятелствата се чупят едно по едно, че и на цели ханкубратови снопища, никой не ти е виновен. В живота виновни извън теб няма. Сам си си и подсъдим, и адвокат, и прокурор, и съдник. И палач. На собствените си илюзии. Илюзиите, че си центъра на вселената, че слънцето изгрява само, за да огрее ненагледните ти очи, че земята се върти, за да танцуваш с вятъра, че всички хора ще легнат и ще умрат тутакси, ако не ги осениш с присъствието си… Смеете ли се? Смешно е, разбира се, затова така ви го пиша, ама я спрете и помислете дали поне три пъти не сте изпадали в това състояние. На мен ми се е случвало – когато все още се влюбвах като олигофрен. Ама бързо го надживях. Нали вече казах – всичко се надживява, ако… Много е просто – ако спреш и се замислиш. Това между ушите затуй ни е дадено, да го употребяваме по предназначение. Неокортексът у някои е рудиментарен орган. Цопнал си в житейското блато со се капа и беневреци, па всичките ти крайници циркулират в невъобразимо брауново движение. Да, бе, казах, знам го от опит. Само че се научих сама да се вадя за косите като барон Мюнхаузен. И тази книга е много поучителна, не само смях има в нея. Не поучавам, споделям. Не е лесно и просто, но прави по-разбираем живота мисленето. Иначе какво? – тънеш в блатцето и може даже да ти е добре – топличко, мекичко, бръмчат комарчета като Виенската филхармония, пъплят разни буболечки дребнички, няма да те изядат, я, ми свиква се, даже може и да ти хареса, щото си най-големият, най-умният, единственият в тази среда, докато… Мда – потъваш. И няма следа от теб. Няколко въздушни мехурчета. Които не дават въздух никому. Спри! Огледай се. Няма начин да не видиш в мъгливите вълма някой неизгнил пън, за който да се хванеш. После ще дойде и някой на помощ, някой, когото не очакваш, но ти е пратен, защото нещо си понаучил вече и можеш да продължиш нататък. Първо обаче се измий от тинята и жабуняка. Почни от очите. За да видиш, че най-надеждната ти връзка е тази със собствения ти мозък.
изображение: худ. Алексей Соврасов, „Лунна ноч. Блато“, 1870