Не зная кой точно е авторът на емблематичното изречение, превърнало се в крилата фраза „Пръв беше Шекспир, а след него – Гарик“, чух го в университета от преподавателя си по литературознание и то остана в съзнанието ми непокътнато. Който и да го изрекъл, прав е като бог, в това няма как да не сме убедени. Дейвид Гарик (за тези, които се чудят кой е) е много известен британски актьор, режисьор, драматург, всичко в едно за театралното изкуство, при това, по стечение на обстоятелствата, роден точно 100 години след смъртта на Шекспир. Изключителна личност за своето време, повлиял особено силно за развитието на театъра през XVIII век. Няма да ви занимавам с Гарик, просто уточнявам в интерес на тезата си. Спорихме преди около две години с мой близък приятел актьор за кое е първо – кокошката или яйцето, естествено за да ни е весело, не че по-лесно няма да решим теологичния спор за колко ангела могат да се съберат на върха на една игла. Та сред шегите и закачките с неговата професия и моята работа, се убедихме взаимно, че театърът започва от хартията. В днешно време от компютъра, но пак първо е текстът, после е режисьорът и всичко това накрая го изнася на гърба си актьорът. Всичките тези работи сме ги учили още в училище – то Есхил, то Софокъл, то Шекспир, то Молиер, то Брехт, то Бекет, до съвременните драматурзи. И докато свят светува. За театър говоря, не за стенд-ъп шоу. Текстът е важен в една пиеса, текстъъъъът! Не става с ей сега ще седна да напиша една пиеска. О, да, Шекспир е писал зад кулисите и между действията е добавял и поправял, според изворите, от които черпим познания. Идеята е в главата, персонажите ги натъманяваш според идеята, сюжетът върви, както го насочиш, интерпретациите на нищо ново под слънцето няма как да подминеш. Всичко е любов. И коварство и любов. И единство и борба на противоположностите. Диалектика, която също няма как да бъде опровергана, защото такъв е животът. От Есхил до Елин Рахнев. Примерно. На пръв поглед е лесничко – чуваш как се карат комшиите, ей ти готови диалози. Споделя ти нещо твой приятел, ей ти монолог. Във влака (или в автобуса) непознати хора си говорят, спорят, стигат до съгласие или не стигат, ей ти готови сцени. Плюеш си на ръцете и пишеш. Ядец! Ако беше толкова лесно, животът ни щеше да е един безкраен театрален фестивал от гениални постановки, ама не е. Защото трябва да има мисъл. Трябва да има глагол. Какво е глаголът? Действие. Може би затова и пиесите са разделени на действие първо, второ, класически – пет, некласически – за колкото ти стигнат силите и уменията. Преди са им викали явления, щото актьорите се явяват на сцената. Но си е едно и също. Щом се появиш, чрез репликите и мизансцена, защитаваш идеята… на кого? На автора. Първо на него. Защото режисьорското виждане е много важно, но без текста нищо не става. Как точно ще произнесе монолога си „О, не от гордост и високомерие мълча, разкъсват мислите сърцето ми, когато виждам свойто унижение…“ – дали с патос, дали самовглъбено, дали примирено – режисьорът решава. Той вижда образа на прикования Прометей (да, бе, Есхил цитирах) по свой уникален начин, обаче няма как да мръдне от думите на драматурга. Да, в съвременните постановки са допустими интерпретации, допустимо е да напишеш на афиша „По Чехов“, да речем, да съкратиш, да поокастриш, да посмениш някоя реплика, ама колкото и да е „по“, все пак Чехов остава. И Вазов не можеш го бутна. Да не изброяваме, повечето от четящите, ходят и на театър, ясно е за какво иде реч. Защо го пиша всичко това? Защото понякога се ядосвам. Например когато поставяш „Чайка“ и изнесеш на сцената препариран гларус, това не е гениална режисьорска идея, а подценяване на публиката, защото някой го е домързяло да намери чайка. Видяла съм го с очите си. Чехов не го заслужава, ама кой пък е той?! Някакво селско докторче. Мда. Разбира се, че трябва да осъвременяваме, повтарям, това е творчески процес, който не бива да бъде спиран. Ама не се обръщайте на сцената към Фидел Кастро с „Генерале“, при положение, дето всички знаем, че той цял живот си остава майор по собствено усмотрение Дума дупка не прави, казва народът. Обаче думата и убива. Пак цитирам. Знаете го от опит. Та кротко със сюжетите, интерпретациите и иновациите. По автор, моля, по автор. Ако имате работа с автор, разбира се, а не някой самонабедил се за такъв, който ще удари всичкото световно драматуржие о земи. Щото Мелпомена като си размени ролята с Талия даже не е трагикомедия. Колкото и да караш актьорите да крещят като попаднали в пожар, с това думите на автора няма да стигнат по-ефектно до зрителя, напротив. Театърът започва от хартията. А тя, вярно, че търпи всичко, но има едно огромно предимство – шумоли тихо, дори когато думите върху нея изригват в смях или вият от болка. „Останалото е мълчание.“ И аплодисменти.
фотография: https://lateatru.eu/