Всяка година е едно и също – трескавата подготовка за абитуриентския бал на изкласилото чедо за почва още преди да е изкласило. Майката и бащата, родата като цяло трупат пари, вземат заеми, правят уговорки за платове от чужбина и наемане на луксозни автомобили. Зер масраф си е, зер махалата цяла сега нази гледа, зер трябва да надцакаме Мимето от съседния вход или да ударим в земята Пепи от нашия клас. Аз му викам на това Радини вълнения, само че на някои места те излизат от контрол и се превръщат в извращения. Няма лошо да подариш на детето си празник, защото получава своя „пътен лист за живота”, няма лошо да се гордееш с това, че е пораснало умно и красиво. Има обаче много лошо да хвърлиш маса пари, за да угодиш на капризите му и да го превърнеш в посмешище. Не броя парите никому, всеки си ги е изкарал я с пот на челото, я с каквото там сколасал. Но комент по въпроса. Не в парите е заровено кучето. Те са средство, а за реализацията им – майка плаче, грамофон свири, оппаа, грамофонът е отживелица, та клаксони свирят, чалга се лее през три махали, летят лимузини, откотюрът на сръчни лелки-шивачки шества по котешките пътечки в междублоковото пространство или покрай комшулуците, ум да ти зайде. Празник е сега, пейте, роднини! Че как иначе ще покажеш благоденствие и родителска грижа? Модерно е да подаряваш няколко кубика силикон в гръдната област и в устните на дъщеричката, татуировка малко под кръста или дълбоко в деколтето, златни ланци на сина и ес-класа за по-лъскаво. Да се чуди и мае светът около теб, па да вика „Евалла, моме, машалла, момко!” И най-паче – „Хвала, мамо, да живейш, татко!”… Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. И го казвам, спомняйки си и моя абитуриентски бал. Ако си мислите, че тогава нямаше същите вълнения, много се лъжете. Моето поколение ходеше на училище с униформи, та сърце не траеше да ги хвърлим веднъж завинаги. Като си гледам снимките от бала, лееееко ми се приплаква. Не само от умиление. То са едни дълги рокли, то са едни прически като на 50-годишни матрьони, то са едни модели от „Бурда” и „Некерман”, дето просто не са за млади хора, ама пусти акъл, искали сме да изглеждаме големи. Моята рокля, за сведение, беше къса, малко под средата на бедрото, но пък прическата ми стърчеше ореолно с около пет сантиметра над върха на главата ми – мода, бе, мода. С кола се ходеше до училищния двор, от там ни натоварваха в автобуси и франко зала „Универсиада”, където свиреха групи на живо, имаше топла бира и студени кюфтета, танцувахме и се опитвахме да се веселим, въпреки пришките от новите обувки и непривичността на тоалетите. Най-хубавото беше, че се прибирахме пеша на разсъмване, боси, с обувки в ръка и ризи с навити ръкави, с „паднали” прически и мъничко тъга от въпроса „Е, това ли беше?”. Сто на сто и сегашните абитуриенти си задават този въпрос. Поне по-голямата част от тях. Защото и каляска да ти изтипосат, та да се кандилкаш в нея като една принцеса съща и да ти се диви китното градче и половината фейсбук, балът свършва. Да, момичета и момчета, деца наши, писани чеда, шарени, балът винаги свършва. Остават силикона и татуировките, за които повечето от вас по-късно ще съжаляват. Остават крещящите кичозни тоалети, които никога повече няма да облечете. Остават борчовете на родителите и отънелия семеен бюджет. И започват делниците. В живота те просто винаги са безброй повече от празниците. За тях подготвени ли сте? Сега житейското море ви изглежда до колене, съвсем скоро обаче ще видите как то вдига стремително нивото си, светът, при цялата му превърнатост в голямо село без граници, макар и да случихте на ситуация, която го затвори, си е свят, който мама и тате не могат да ви купят за вечно ползване. Старомодно ли ви звучи? На нафталин ли ви мирише? Ами нормално. Много ми се ще душите ви да не остаряват. Силиконът се износва, татуировките избледняват, ес-класите се сменят с нови, тоалетите излизат от мода, докато се обърнете, но душичките ви остават през целия живот. Тях трябва да пазите. Един бал – голяма работа! Принцове и принцеси наши, по пътя на живота с тиквена каляска не може да се шества. Някои ще го разберат по трудния начин, но горчивият опит е добър урок. Всичко ще научите, всичко ще разберете. Защото сте нашите деца, над които треперим да имат бъдеще. Не за да надцакаме Мимето и да ударим в земята Пепи, не за да задоволим болните си родителски амбиции или вашите мимолетни прищевки, а защото за вашия випуск 12 удари. И дано да е светъл пътят ви, дано да е спорен животът ви, дано берете повече сладки плодове и изпитите и изпитанията да си взимате и преминавате успешно. Другото е суета сует. Айде, че животът ви чака! С разтворени обятия.
снимка: https://pixabay.com/