Това за пръв път го чух, изпято от Булат Окуджава. И не се замислих много, но явно си е влязло в главата ми и току се сетя, когато някой иска да ми обясни или да му обясня как се пише. Един от много малкото въпроси, на които не само нямам отговор, но и никога няма да имам. Всякаквите щампи, дето Господ ти бил диктувал, че някой от някъде в незнаен ден и незнаен час ти движи ръката с химикалката или пръстите по клавиатурата – чували сме го, чели сме го, който иска, да вярва и да въздиша. Не много рядко съм подчертавала, че Господ си има много други и по-сериозни работи от това да диктува някому. Хеле глупости. Щото колко нескопосани глупости се пишат – няма нужда да ти се обяснява безкрайността на Вселената, в която дори Айнщайн се съмнява. За глупостта обаче е категоричен. И аз няма как да споря с него. Баш пък с него. Та – по-скромничко, а? Левитацията може и да съществува не само във фантастичните романи, ама докато не я видя… Пък и, дебело подчертавам – едно е да преместиш предмет от една точка до друга, без да го докосваш, съвсем друго да напишеш смислен текст. Тук ударението е върху смислен. Потокът на съзнанието като литературен похват съществува, всички сме чели (или поне би трябвало) „В търсене на изгубеното време“. Но много далеч не всички сме Марсел Пруст, нали? О, зная колко пишещи се изживяват за много по-велики от него, но това си е личен пробем. Да не кажа личностен. Разбира се, че сме говорили с колеги, тоест с наистина талантливи люде, как се получава творческото писане. (Не се смейте, терминът продължава да се върти в употреба, курсове се организарат, академии се образуват и работят с пълна пара, що дипломирани по този „предмет“ се нароиха, няма лошо, тъй че всяка коза за свой крак.) Цитирам сериозните отговори, по памет, без да променям смисъла: Сядам и пиша. Сещам се за първия стих и нататък си върви само. Хрумва ми финал и завъртам нещата така, че да го изведа. То ме води. Знам ли как… Всичките тези обяснения съм си давала и аз, с изключение на това с първо финалът. Никога не ми се е случвало, някой ден, кой знае, може и така да стане. Мъдрецът Калин Донков веднъж ми каза: „Те не могат да разберат, че едно стихотворение идва.“ Това се доближава май най-много до светата правда. Идва. И трябва да го посрещнеш, да го настаниш удобно, да го нагостиш с каквото бог дал, да се държиш любезно и възпитано и да го изпратиш по живо, по здраво, когато реши да си тръгне. Тоест да се изпише. За себе си съм убедена, че се започва и се свършва само. Да го насилваш нито е възпитано, нито е полезно, просто веднага си личи къде е трябвало да овладееш жаждата си за о, миг, поспри, тъй хубаво е да съм гениален, продължи още и още. И куцукат дитирамби и тегоби, направо като Самуилови войници – изпосталели, измъчени, парцаливи и несретни, ама така нареченият автор собственоръчно ги е ослепил, заслепен от неистовото си желание за лично творчество. Не се присмивам и не охулвам никого. Не соча с пръст (въпреки че мога с такива цитати да ви цапна, че стихотворение да не погледнете). Но и никога не съм се будила с мисълта „Днес трябва да напиша едно (две, пет) стихотворение/я!“ И да запретна ръкави, да загриза молива, образно казано, та да удивя този дивен свят. Това все пак не е попълване на счетоводни таблици, поне така си мисля, ама попитайте някой от тези, дето издават по 16 стихосбирки на година. Да, лично познавам няколко. Разбира се, има приливи и отливи. Може да те понесе вълната (ох, направете справка с Нобеловата реч на Йосиф Бродски) и да ти се получи цяла книга за сравнително кратък срок, само че после с месеци и години ни дума, ни ред, ни куплет. Така е впрочем с всички неща в живота – не можеш да ядеш непрекъснато, да пиеш непрекъснато, да правиш секс непрекъснато, душата, както и тялото, иска отдих. Да, дишаме непрекъснато. Само че, забележете – вдишваш, издишваш. Ей този миг между двете е поезията. Ако го уловиш. Другото е командно дишане. И много си личи разликата.
изображение: https://pixabay.com/