Снимка: https://pixabay.com/
Винаги съм си задавала въпроса защо няма достатъчно ярки, силни женски имена в българската класическа поезия век назад, по време на процесите на нейното фомиране. Нека веднага да уточним, че тук не става дума за съвременната такава, където всъщност е точно обратното. Примери много… Но, тъй като, реално погледнато, един текст се превръща в литература поне сто години след създаването си и единствено времето може да отсъди кой е оставил следа в литературата и защо, в тези Редове на фокус обръщаме поглед назад, поне сто години назад. Към едни сто години самота за жените в българската поезия.
Дали някой знае защо в учебниците децата ни четат стихотворения от Ботев до Кирил Христов, които, разбира се, са великолепни, а рядко се срещат български поетеси, попаднали там? И не защото не са талантливи, а просто защото тяхното писане е ефирно, гласът им е твърде проглушен, тих на фона на патриотичните теми, социалните мотиви, световните теми, философските обобщения в мъжкото, патриархалното писане. Женският свят е в сянка, животът на душата е скрит, чувствата, обикновените, човешките, не се афишират. Но тук няма да стане дума толкова за опозиция по полов признак, липса или наличие на признание. Ще се фокусираме върху нещо много просто на ниво текст – дали епохата диктува съдбата на жените, белязани от поезията или чисто и просто тяхното перо не е достатъчно силно?
Любопитен е фактът, че първата книга, написана от жена, излиза от печат през 1890 година и е стихосбирка – „Българка“ от Ирина Бачокирова, дъщеря на Бачо Киро Петров, омъжена за сина на Филип Тотю. Разбира се, темата е очаквана и актуална, вероятно заради това и текстовете заживяват на хартия. Но тази първа крачка е посока към опита на жената с перо да изрази и заяви себе си, разкривайки своята емоционалност. Разбира се, „по мъжки“.
Още по-любопитно е, че едва през 60-те години на следващия век „голямата“ литература най-сетне отваря врати и за таланта на жените и то на „поетките“ Елисавета Багряна и Дора Габе. Но някак и те остават в периферията, въпреки че също малко или много приемат законите на каноничното писане, диктувано от мъжете там. Това е цената в онази епоха – автентичната женственост преминава и се пречупва през мъжката призма. Патриархалният свят все още не може да приеме женската сила, камо ли изразена в поезия. Но пък каква поезия…
Нека влезем за миг в света на Багряна например. Ето го нейният тих глас:
ТИХИЯТ ГЛАС
Отделно от моето, твоето време затече.
По него понесе се твоята ладия бяла.
А моите кораби спряха недвижни, далече,
в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.
Какво съм за тебе? Какво е любов? И измама?
Попътния вятър отвя мисълта ти за мене.
От дните, които над мене стовариха камък,
ти бягаш, ти дириш утеха, покой, развлечение. . .
Не те обвинявам. И няма какво да прощавам.
Аз стигнах до оня велик океан баснословен –
онуй равнодушие, – дето се всичко удавя:
всяко вълнение, всяко страдание ново.
Изключителна сила в един шепот, толкова искрен, че категорично заявява своето присъствие в света на българската поезия. Тук текстът определено носи нужните качества на една „голяма“ литература. Но епохата трудно, много трудно допуска този глас да бъде чут повече от необходимото. Дава предимство на един друг, онзи на кръвта, на връзката със земята, на потомката, който всички добре знаем. Светът на личното не е достатъчно мащабен, а всъщност няма по-необятен от него. Така е и до днес…
При Дора Габе също го има тихият глас, интимността, животът на душата, няма как да е иначе. И именно в мълвенето на тишината се крият истините:
БЕ ТИХА НОЩ…
Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени…
И ти до мен – и щаст’е, и тъга,
лъчи и мрак приплетени в душата –
и трепетно притисках аз ръка
до твоята… Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди…
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?
Но и при нея е предпочетено на преден план да бъде изведен другият глас, сякаш като извинение, че е непримирима, понеже носи в себе си женска кръв. Не че се отричат качествата на перефразираните стихотворения, но и в този случай автентичната женственост е приглушена за сметка на един друг образ. И всичко това с уговорката, че анализът тук е частичен и непълен, подчинен на конкретната тема, която сме поставили на фокус.
Изключително любопитна, когато поставяме на фокус точно тази тема, е и Мара Белчева, която, за разлика от другите две дами, които намират, макар и периферно място, в съкровищницата за бъдните поколения, остава недооценена и недостатъчно популярна и до днес. Нейното писане, както и животът ѝ, категорично са повлияни от спътника ѝ Пенчо Славейков, който, макар и с обич, и в полето на писането, успява да приглуши автентичната женственост, отново в духа на епохата и в съзвучие с модерните западни течения. В нейната поезия отсъства думата „любов“, нещо което е само по себе си твърде показателно. Може би защото и тя живее сред бурите на мъжете в живота си:
Родих се да живея в бури…
Родих се да живея в бури –
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
“Чуй, тихий извор е дълбок!”
ми каза той – и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
Да, най-дълбок е именно тихият извор на българската женска поезия, която остава на заден план в епохата на формирането на класическата българска литература. Стана ясно защо – просто времето е било такова. Но все пак писаното слово остава завинаги, и след нас, и след мен, и след теб и винаги, винаги успява да дочака своето признание в очите на верния читател. Макар и нежен шепот, то е глас. Отвъд времето и пространството. Не спирайте да го чувате!
