Октомври рисува дните си цветно и ярко. Шуми под краката ни, шепне любими мелодии, прегръща ни с кестенов шал, докато отмалеем в прегръдките му. А после ни настанява удобно с топъл чай и красива книга.
Октомври е библиотеката, в която избираме как да подредим спомените от лятото. Сред тях задължително са и книгите, които нашите очарователни читатели избират.
Ето какво най-много харесахте през изминалия месец:
1
ПОВЕЧЕ ЩЕ ТЕ НЯМА
от Андреа Попдимитрова
„Повече ще те няма“ е не само дълбоко интимен вик с кратки, болезнени и провокативни стихотворения, но и едно напомняне, че всички ние сме тук само за малко и въпреки че повече ще ни няма, важното е онова, което ще оставим след себе си.
Любовта е когато през пролетта те срещам
и отварям душата си за пеперудите.
През лятото телата ни са солени и изгорели
от нежности споделени.
През есента цветовете на листата
обагрят зениците ни и благодарим.
Зимата сгушени заспиваме под звуците на Вивалди.
2
НЕЩО ЗА ПОДАРЪК
от София Стойнева
„Нещо за подарък“ ни напомня, че ценностите в живота на човека са вечни – любовта, семейството, любимите, приятелите, подаръците от съдбата, сбъднатите мечти, радостта, състраданието, човечността… С усмивка разказва София Стойнева за онзи български свят, който трябва да запазим, с добро се вмъква в тайните кътчета на душата ни, за да ни напомни, че преди всичко сме хора с корени, които не бива да забравяме.
„Десета Нова година Милка посрещаше сама. Не искаше да ходи при децата. Не им разбира какво говорят някакви си техни неща, не ги и чува понякога, притеснява се да не пречи… Седне тук, пречи да гледат телевизия, седне там – пречи да излизат на терасата, каже нещо – подиграват ѝ се, влезе да се къпе, не знае как да си пусне душа. Не, не, по-добре сама, да не досажда на никого.“
3
СЪЛЗАТА НА ОРФЕЙ
от Кирил Петрунов
В „Сълзата на Орфей“ авторът засяга и съвременни световни проблеми, които чакат своето разрешение в глобален план и с това този роман става не само интересен за четене, но и ценен и безспорно актуален литературен факт.
„Чернев паркира колата малко по-надолу в еднопосочната уличка, странично от офиса. Беше забелязал, че следобяд, когато слънцето се завърташе и печеше серсемски, точно там околните сгради хвърляха сянка.
Тъкмо понечи да слезе, когато от началния край на уличката се разнесе рев на двигател и звук от метално стържене.
Чернев погледна в огледалото и благослови. Причината беше ясна. В края на уличката се мъдреше скромният като бронетранспортьор джип на шефа му – Иконописов.“
4
АНАРХИЯ НА СЪРЦЕТО
от Александър Иванов
„Анархия на сърцето“ е царицата на меланхолиите и обречената любов, но и оголен до рана нерв, който води до удобно премълчаваните въпроси за социалното неравенство и липсата на човешкото в социума, за вируса на страха и самотата, за забравата на миналото и отричането на бъдещето, за ужаса на войната, за самотната вечеря на Бога, за разрухата на сърцето… Тази книга е юмрук право в кривите зъби на мълчанието ни, опит за редакция на света, но и любов към ближния, към поезията и към свободата да обичаш до смърт.
любов
красиви цветя
в ръката на старец
пресичащ пред входа
на софийските гробища
5
ОСТАВАЙКИ С ДУХОВНОТО БОГАТ
от Димитър Бурназов
Разбира се, че поезия се пише със сърце, стига това сърце да е… грамотно. Сонетите на Димитър Бурназов са празнично доказателство за такава комбинация. Изключително владеене на формата (тя и не позволява безпомощност), но и теми, които те очовечават.
Сумракът върви в куплети,
дроздът първи зазвъня,
трелите му – за поета
задължителна храна…
6
ЛОРА, ЯВОРОВ И АЗ
от Дора Конова / съставител: д-р Петър Величков
В тази книга Петър Величков дава думата на Дора Конова, за да може най-сетне и тя да даде своя отговор на въпросите на миналото. И го прави, съзнавайки добре важността на тази възможност за диалог от първо лице с една отминала епоха, в търсене на истината.
Спомените на Дора Конова са нечутият глас, липсващата част от пъзела и достоверната следа по пътя към истината, такава, каквато е била в действителност. Ние можем само да я последваме.
„Той беше приятен събеседник. Гласът му – задушевен, с кадифен тембър. Разговорът между нас вървеше естествено и леко. Струваше ми се, че съм го познавала отдавна, макар че за първи пъх го виждах. Преди това не бях чувала нищо за него. Яворов говореше спокойно и с добро разположение на духа.“
7
КАМЪКЪТ НА ВРЕМЕТО
от Петя Георгиева
Миналото се оказва бягство от проблемите, но и пристан, където те ще се сблъскат със загубата и ще намерят помирение. Защото човек е създаден да расте, да преодолява и да побеждава в името на любовта – към нас самите и към останалите. Така „Камъкът на времето“ се превръща в роман-поема за онова приятелство, което ни спохожда веднъж в живота и което остава с нас завинаги.
„В този момент нещо се случи между нас. От мен струеше на талази безпомощност, уплаха, нужда от приятел. И той ми я даде. Несъзнателно и безсловесно двамата се превърнахме в това, което сме и до днес – най-добри приятели. Единият винаги готов да защитава, да брани. А другият – да даде утеха. Да успокои притесненията, да притъпи непокорството, да приземи.
Това беше някаква неизказана клетва, която тогава ни обгърна с невидими нишки и която ни свързва до ден днешен. Никога не я пристъпихме. Дори и когато бяхме на стотици километри разстояние. Дори когато бяхме влюбени един в друг и в други хора. Дори когато ни разделяше вината.“
8
ТУНЕЛ КЪМ ИЗГРЕВА
от Лъчезар Ангелов
С втората си книга, романът „Тунел към изгрева“, Лъчезар Ангелов ни пренася в един виртуозно нарисуван с думи свят, видян през очите на художник, загубил близките си, но срещнал Мойрите, опитващ се да избяга от себе си и да намери отново смисъла на съществуването в безнадеждни автопортрети или в крилете на албатрос.
„Заминавам няколко дни след като съм погребал урната с праха на жена ми в гроба на дъщеря ни. Не се обаждам на никого от малкото ни приятели, нито на роднините за датата на ритуала. Няма смисъл.“
9
РЪЦЕТЕ, С КОИТО ОЦЕЛЯВАМЕ
от Боряна Богданова
Книгата ми остърга някаква много оголена още рана и откакто я прочетох, не съм могла да мисля за друго… идеята за поезията като буря в орехова черупка, като бяла врана (гарван), като нещо, което продължава да живее и вълнува, дори след като вече не е живо онова (чувство), което го е породило…
МОЛИТВА
Боже, благодаря ти за болката –
тя ме направи
(чужд)
човек.
10
АКО МОЖЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ
от Христо Петров
Как да създадеш рок група в първите години на посткомунистическа България? С новата си книга Христо Петров („Белият терор от 1923-1925 г.“, 2016; „Град на птици“, 2020; „Прасето и художникът“, 2023) разказва как в провинциален град като Плевен това може да се случи. Група ученици без пукнат лев ще опитат и за едни ще бъде само хрумване, за други – нещо повече. Ще търсят инструменти и места за репетиции, ще излизат неподготвени на концерти, ще се карат и сдобряват, докато казармата и студентските години не ги разпръснат.
„Навлезе в сгъстяващата се тълпа и се приближи, доколкото можеше. Китаристите бяха трима – две китари и бас. Изглеждаха яко с дългата си до под ушите коса, свиреха яко, движеха се яко, а вокалът ръмжеше точно както трябваше – с дълбоко дет метъл клокочене. Обаче къде бе той? Всичко се виждаше съвсем ясно, но самостоятелен вокал нямаше и никой от китаристите не пееше. Само барабаните не се виждаха, защото потъваха зад китаристите и зад постоянно изскачащите на сцената хора от публиката с желание да се хвърлят обратно в нея.“
Библиотека България – нашето издателство за българска литература
Фотографии: Библиотека България